Нино Ричи - Къде отиде тя

В деня след погребението Рита позвъни в къщата на леля Тереза, за да ми съобщи, че тя и Елена са готови да тръгнат от Мърси на следващата сутрин.

— Мислех, че ще поискате да останете още малко — казах й аз.

— Не зная. Майка ни мисли, че ще е по-добре да си тръгнем.

Когато пристигнах, госпожа Амхърст вече ме очакваше на прага. Сега изглеждаше стегната и добре владееща се, каквато я помнех от толкова много години. В къщата се усещаше, че са били положени колосални усилия, за да изглежда всичко както е редно — буквално всичко бе опънато като под конец.

— Няма смисъл момичетата да отсъстват от учебните си занимания повече, отколкото е редно — обясни ми тя.

Беше си сложила руж на бузите, може би съвсем малко повече, отколкото бе подходящо. В къщата й отново царяха онова спокойствие и безупречен ред, които бяха като че ли естествени допълнения към нейната личност. Тя винаги бе за мен образец на стегнатост и подреденост, с безупречните покривки за маса, с куклите с дантелени украси, със съвършено чистите съдове и прибори за хранене. Вероятно всички тези вещи й помагаха да се крепи.

Ала когато поехме с моя автомобил по шосето, момичетата споделиха с мен, че госпожа Амхърст възнамерява да се завърне в своята родна Англия. Нейното решение им се струваше безотговорно, нелепо, абсурдно, защото така щяха да рухнат всички онези тъй солидни наглед основи, които тя бе съградила тук. Всичко бе заплашено да се срути и да изчезне безследно.

— Само че нали тя живее тук от толкова много години — замислено отбелязах аз.

Рита гледаше безмълвно през прозореца на колата.

— Мисля, че тя всъщност никога не се е примирила с живота тук — произнесе накрая. — Така че сега тук нищо не й е останало.

Във въздуха витаеше неясна тревога, може би предчувствие, не бях съвсем наясно какво, но може би заплаха в най-скоро време всичко да се обърка до невъзможност и да има неочаквано сериозни последствия. Всъщност само за броени дни бе рухнала самата основа на живота на Рита и Елена. Цялата им представа за дом се бе затрила и нищо не бе останало.

— Ето че сега вие двете останахте съвсем сами — подметнах аз.

— Да. — Но в тона на Рита не се долавяше гняв. — Макар че може да си зададеш въпроса всъщност кой кого изоставя.

Прозвуча като изповед, като признание за необходимостта да се напусне това градче, да се загърби миналото, да се започне всичко отначало. Без да се обръщат назад. На задната седалка Елена се изпъна и затвори клепачи, като че ли я мъчеше главоболие.

— Слава богу, че всичко свърши — заяви Елена, а ние се понесохме по магистралата, след което ни оставаше единствено да броим километрите, прекосявайки безлюдния февруарски пейзаж.

Не бе изтекло много време, откакто се прибрахме в града, когато един следобед Рита се появи неочаквано в апартамента ми, понесла в ръце куп учебници.

— Чудех се дали не мога да остана за малко при теб — заговори тя от прага, избягвайки да ме погледне в очите.

Похабените обложки на учебниците им придаваха вид на усърдно четени. Най-отгоре тя крепеше един роман с още по-оръфани корици.

— Наред ли е всичко в квартирата ти?

— Да. Просто се нуждаех да се махна за малко от там. Това е.

Настани се на масата в кухнята, както бе свикнала от есента. Веднага пръсна учебниците около себе си и стовари върху тях тетрадката си със записки. Когато влязох да видя как се е настанила, тя вече бе успяла да разтвори романа, скрит между страниците на един от учебниците.

— Искаш ли кафе или нещо друго?

— Разбира се. С удоволствие.

Досега всъщност почти не бях разговарял с нея за смъртта на господин Амхърст. Като че ли на езика на всеки от нас бе застинало нещо недоизречено, някаква загадъчна заключителна мисъл, която Рита така и не можеше да се насили да произнесе. А пък аз така и не успявах да налучкам правилния начин да разнищя този деликатен въпрос.

— По-скоро имах предвид как си с парите — добавих аз. — Ако не ти представлява проблем да говорим по тази тема.

— Не зная. Майка ми всъщност не се разпростря много подробно по въпроса. Но нали мога по всяко време да започна работа, при това на половин работен ден.

— Мисля, че бих могъл да ти дам известна сума, колкото да покриеш най-належащите си нужди.

— Не си длъжен да правиш това.

Но аз вече се бях отправил към моята стая. Седнах на стола пред бюрото и й написах чека. Отначало се поколебах за сумата, но след кратък размисъл попълних графата: хиляда долара. Това представляваше по-малко от половината от вноската, която получавах ежемесечно от моите братовчеди под формата на ипотека за бащиния ми дял във фермата. Ала когато й връчих чека, Рита се засрами неочаквано дълбоко.