Нино Ричи - Къде отиде тя

— Не мога да приема това — заяви тя с категоричен тон.

В следващия миг се почувствах досущ като баща ми: неговите емоции винаги се изразяваха чрез подаръци, най-вече парични суми. При това тези внезапни прояви на щедрост понякога имаха неочаквани размери.

— Не си длъжна да работиш през семестъра.

— Ще ти ги върна, след като поработя през лятната ваканция.

— Това урежда чудесно и двама ни.

Неусетно се свечери. Поканих Рита да остане и да вечеряме заедно. Налях от виното, което си бях донесъл от Мърси — така се случи, че тъкмо тогава разполагах с цял галон. Докато се суетях около приготвянето на вечерята, тя ми се притече на помощ и наряза зеленчуците върху кухненската маса с типичните си внимателни, добре премерени движения. Ако трябваше да я сравнявам с Елена обаче, то колкото и да звучеше странно, именно Елена бе тази, която създаваше впечатление за домошар, чувстваше кухнята като свое пространство. В техния апартамент тя като че ли по инстинкт непрекъснато прибираше и почистваше най-старателно чашите, чиниите, купите и въобще приборите за хранене, най-вече пепелниците и винаги поддържаше завиден ред; докато при Рита биеше на очи някаква колебливост в подобни занимания, сякаш тя така и не успяваше да вникне в тяхната същност.

— Все си мисля за нещо, което спомена в едно от писмата си от Африка — заговори отново тя. — Ставаше дума за първата ни среща, след като се бях преместила да живея в дома на семейство Амхърст.

Успях да си припомня какво имаше предвид: бе изтекла повече от година, откакто беше напуснала фермата на баща ми. Една неделя, след църковната служба, двамата Амхърст ме чакаха в колата си, за да ме поканят на обяд у тях. Цялата сцена бе запечатана в паметта ми като кадър от филм: баща ми, застанал настрани, застинал като прикован върху каменните стъпала пред църквата, а отпред — очакващият ме автомобил и сянката от силуета на Рита, която едва се мержелееше на задната седалка.

— Ти ми каза, че тогава си се почувствал зле, защото съм ти се сторила недостъпна. Че си ме възприел като някаква картина, така поне ти се е сторило. Предусещал си, че има нещо скрито зад тази картина, макар да не си могъл да проумееш какво.

Останах искрено изненадан все пак колко откровен съм бил в писмата, след като винаги се бях старал да пиша, възможно най-внимателно, предпазливо и уклончиво.

— В най-общи линии сигурно така е било.

— Не зная. Но така поне го беше написал. Сега, като се замисля за онова, което се случи, и за нещата, които тогава въобще не съм разбирала, се убеждавам колко глупаво е изглеждало.

— Е, ти беше само едно хлапе.

— Да, да, това поне го зная. Но всичко звучи доста тъжно, нали?

Вечеряхме във всекидневната. Рита се бе настанила в края на дивана — обичайното й място в тази стая. Вече имахме навик да се храним там — така беше още от есента, когато тя често оставаше да вечеря при мен. Предпочитахме всекидневната, за да не се ръгаме с лакти и колена край тясната маса в кухнята.

— Понякога си мисля колко е странно, че съм прекарала първите си шест години във фермата на баща ти, а после въобще престанах да се виждам с него — продължи Рита. — При това нито веднъж не се срещнахме. Аз никога не пожелах да го видя. Все едно, че онова, иначе приятно място, за мен бе престанало да съществува, след като се изнесох, макар че къщата, в която израснах, се намираше само на няколко километра от фермата. Ала си спомням как изглеждаше фермата и какво имаше там. И този мой детски спомен никога не се промени. Навярно сега там всичко е доста по-различно.

— Ако толкова искаш, един ден мога да те заведа.

— Помниш ли нашите съседи през улицата? Как се казваха? Помня само че и двамата бяха толкова руси, че приличаха на албиноси. Все си мисля, че са принадлежали към сектата на менонитите 3 3 Протестантска секта от XVI век, основана от Мено Симънс (поч. през 1561 г.), прераснала в клон на късния баптизъм. Нейните членове не полагат никакви клетви, не служат в армията, не приемат държавни постове. — Б.пр. .

— Да, там живееше господин Дик и жена му. Никога не сме имали нищо общо с тях.

— Веднъж аз сама, по свое усмотрение, влязох в техния двор. Помня го съвсем ясно, сякаш бе вчера. Трябва да съм била около петгодишна. Просто прекосих улицата, ей така, без въобще да се замислям, сякаш внезапно ми се стори напълно възможно, щото никаква невидима стена не ми препречваше пътя към тях. И така се озовах на съвсем различно място, в един чудесен двор, сред който се издигаше тяхната малка червена къщичка, може би единственото, което те са притежавали, заедно с един обор до нея, и дървета, навред дървета, все едни такива, огромни, поне такива ми се сториха тогава. От къщата се показа един мъж, такъв един едър, рус, с ботуши — знаех, че трябваше да съм изплашена, но той ми се усмихна, пристъпи към мен и просто ме вдигна на ръце, все едно че нищо лошо не съм извършила. Все едно че съм попаднала именно там, където е трябвало. Заведе ме в едно от помещенията на обора, което се оказа пълно с гълъби. Трябва да е имало стотина, накацали по гредите, но имаше също и в гнездата по стените. Той ме доближи до едно от тези гнезда и там видяхме една гълъбица. Мъжът леко я отмести, за да ми покаже яйцата, които тя мътеше. Просто ми показа тези яйца, сякаш споделяше някаква тайна с мен.