Нино Ричи - Къде отиде тя

Откарах ги с колата до Лондон, в провинция Онтарио. В болничното си легло господин Амхърст изглеждаше смален като дете, а тялото му се очертаваше под завивките като някакъв крехък йероглиф. Кожата му бе така пожълтяла, все едно че бе гримиран за роля в някаква тъжна пиеса.

— Подстригала си косата си — рече той на Елена.

— Да. Само така, заради промяната.

— Винаги съм искал да имам син — въздъхна господин Амхърст.

Диагнозата му беше рак на панкреаса. Елена я узна не от госпожа Амхърст, а след като поразпита персонала в сестринската стая. Сподели това с Рита и мен, когато слязохме до кафенето за чаша кафе и цигара.

— Заради това е толкова прежълтял — заключи тя. — Заради жлъчката или нещо от този сорт.

Но като се върнахме в стаята, където госпожа Амхърст като предана придружителка не напускаше своя пост край леглото му, никой от нас не си позволи да коментира неговото състояние.

Рита и Елена останаха в Лондон за уикенда. Не бяха изтекли и три дни, след като се върнаха в университета, когато пристигна вестта за смъртта на господин Амхърст. Кончината му настъпи толкова бързо, че ни се стори нереална. Трудно бе да се прецени какво означава това за Рита и Елена, какъв именно бе господин Амхърст за тях.

— Глупаво беше от нейна страна да ни нарежда да се върнем в университета — промърмори Елена. — Трябваше да сме там, в болницата.

— Може би си е мислела, че така ще е по-добре — предложи Рита.

— Разбира се. Но тя би трябвало да надникне в учебниците по медицина, за бога. Той всъщност имаше късмет, че не се мъчи дълго.

Върнахме се в Мърси за погребението. Вечерта преди него устроиха заупокойно бдение в погребалния дом. Госпожа Амхърст седеше като вкаменена между Рита и Елена, на челното място за посрещане на опечалените, но като че ли не възприемаше нито дума от техните съболезнователни слова. Бяха оставили ковчега с вдигнат капак, ала не им се бе отдало да прикрият пожълтяването на лицето на господин Амхърст, който изглеждаше съсухрен и жлътнал се като тръстика, попарена от силна суша. Беше толкова дребен, както никога през живота си.

На следващия ден, като посетих дома му след погребението, госпожа Амхърст лъхаше на някакво питие с висок градус.

— Много любезно от твоя страна, че се отби — рече ми тя, но от опита й да се контролира, лицето й остана изопнато, тъй че по-скоро ми заприлича на маска.

Когато надойдоха и други, за да й поднесат съболезнования, Рита бе тази, на която се падна незавидната участ да скрие госпожа Амхърст в стаята й и да заблуждава придошлите, че до такава степен е съсипана от мъка, та просто не може лично да ги посрещне, както изисква обичаят. Междувременно Елена, с мрачна физиономия, кръстосваше стаите, внезапно почувствала се разгневена и унижена, ала не само защото майка й се бе напила, а най-вече заради смъртта на баща си, заради цялата тази несрета, която я сполетя, заради безбройните затруднения, пред които й предстоеше да се изправи. В уютната домашна обстановка, царуваща в дома на семейство Амхърст и типична за обикновени градчета като Мърси, Елена изглеждаше чужда, сякаш погрешно попаднала. Видях как тя направи опит да се усмихва на гостите, да бъде приветлива, ала не след дълго се отказа.

Рита бе облечена в същата черна рокля, с която я помнех отпреди една година на погребението на баща ми.

— Не си длъжен да стоиш тук — рече ми тя. — Сигурно ти става неловко от всичко това.

— Всичко е наред.

На излизане от тоалетната на горния етаж се напъхах в малката стаичка, чиито лавици и шкафове с остъклени врати бяха препълнени с играчки от колекцията на господин Амхърст. Повечето от тях, беше ми обяснил той, били изработени от прадядо му — като това дървено влакче, като този миниатюрен макет на село с къщурките и с човешките фигурки, с дръвчетата и каручките. Очевадно останалите експонати като старомодните кутийки, от които изскачаха фигурки при вдигането на капака, или вече пожълтелите кукли с предизвикателно начервосаните бузки бяха купувани впоследствие. Само веднъж досега бях надзъртал в стаята, запазена само за тази приказна колекция. Случи се преди доста години, по време на едно от посещенията ми за поредния неделен обяд със семейство Амхърст. Поразително беше как сега, най-внезапно, всички играчки ми се сториха още по-унили в сравнение с тогава, красноречив спомен за угасналата страст на господин Амхърст, завинаги заключена заедно с тях вътре, в тази малка стая, никога неизнасяни навън, изоставени тук да овехтяват и пожълтяват от времето.