Нино Ричи - Къде отиде тя

Стаята му беше много уютна, с ръчно тъкани килими и различни дребни предмети за украса, от които поне на пръв поглед никой не се нуждаеше в ежедневието си.

На връщане към кея, където ни очакваше фериботът за обратния маршрут, слънцето и снегът започнаха да обагрят всичко наоколо в пъстри багри, редуващи се с ослепителни отблясъци, което окончателно ме убеди колко би било приятно да се живее тук.

— От наследството си бих могъл да купя тук някоя къща — изрекох аз. — Просто така, за нас тримата.

Казах това като на шега, но в следващия миг и тримата се умълчахме, замислени за тази неочаквано изникнала възможност. Нагледно си представих как в зимните вечери ще се настаняваме пред камината в нашата къща, ще се любуваме на гледката, откриваща към града, докато зимата и целият останал свят щяха да останат нейде далеч, смалени на фона на безопасното убежище, което щяхме да си съградим тук.

— Можеш ли да си го позволиш? — усъмни се Елена.

— Не зная. Може би все пак мога.

След няколко минути, когато вече се носехме напред върху водите на езерото, островът все повече се смаляваше зад нас, за да остане накрая от него само една тънка, едва забележимо белееща се ивица на фона на сивата вода.

За Коледа се върнахме заедно в Мърси. Бяха изтекли само няколко месеца, откакто се бях разделил с градчето, и ето че сякаш бях прекрачил някаква невидима граница, водораздел, след който нямаше връщане назад. Настаних се при леля си Тереза. Тя бе завършила строежа на умалената версия на къщата, която баща ми бе започнал да гради малко преди смъртта си. В нея бе установила своето пълновластно управление, нещо като матриархат, като фермата се разпростираше надалеч от къщата, както и от тези на нейния братовчед чичо Умберто и на синовете му, разположени край къщата й като жилища на нейни васали. Нищо в тази нова къща не беше свързано с мен, никаква история нямаше в нея, да не говорим за новите мебели, които тя си бе накупила — наистина още свежи, но изглеждащи гротескно на фона на неизмазаните стени. Неприятното впечатление не можеше да се заличи дори и от керамиката и мрамора. Все едно че със смъртта на баща ми бе ликвидирано присъствието ми тук и всичко от миналото ми бе завинаги заличено.

Сега леля ми принадлежеше към някаква църква, която въобще не признаваше Рождество Христово — неясна разновидност на незнайна за мен евангелистка секта. Леля Тереза трябваше да прекоси границата и да стигне чак до Детройт, ако искаше да присъства на службите на тази разколническа общност. Като скромно посрещане на Коледата мога да опиша обяда в дома на чичо Умберто, както и последвалите посещения по-късно при моите братовчеди, за да изпием по някоя чашка ликьор и да похапнем от домашните им сладки. На двадесет и шести декември всичко започна да ми тежи. За щастие, по-късно вечерта Рита ми позвъни от дома на семейство Амхърст:

— Ако си съгласен, ние мислим утре да си тръгнем. За да се махнем, колкото може по-скоро.

На сутринта отидох, за да ги взема. Заварих в хола внушителна камара от багаж, най-вече кърпи, хавлии и нощници, стари домакински съдове, един тостер, един овехтял люлеещ се стол, та дори и старият черно-бял телевизор. Госпожа Амхърст се появи в пъстроцветен панталон, предимно в червено и зелено, за да ме поздрави още от вратата.

— Те може би ще се нуждаят от тези вещи, ако решат да си организират свое домакинство.

Обаче в тона й се долавяше някаква колебливост, сякаш осъзнаваше, че сега тя ги губи завинаги, че те вече не й принадлежаха. Онова, което дотогава бе изглеждало тъй солидно — домът на семейство Амхърст — сега ни се струваше просто временна спирка в живота на двете момичета. Днес всичко се свеждаше до сцената на сбогуването с Рита и Елена край внушителната камара от багаж в хола на партера.

От стъпалата към мазето се изкачи господин Амхърст. Изглеждаше състарен, някак си смален и в същото време болезнено крехък. Той срамежливо се повъртя около нас, докато Рита, Елена и аз натоварихме всичко в колата.

— Нека да ви помогна в подреждането на багажа — предложи ни той.

— Всичко е наред. Мисля, че и сами ще се справим.

И когато най-после потеглихме, задната седалка се оказа претъпкана с вещите на Рита и Елена, докато ние тримата си поделяхме предната седалка. На излизане от града от ни обзе явно облекчение.

— Няма друго място като родния дом 2 2 Цитат от глава 4 от „Магьосникът от Оз“ от Франк Баум, споменат от Рита в края на глава 17 във втората книга от трилогията („В стъклената къща“). — Б.пр. — изрекох с въздишка, макар че вече не бях толкова сигурен дали напускаме родния дом, или се прибираме в него.