Нино Ричи - Къде отиде тя

Накрая попаднахме на една по-обещаваща квартира на Сейнт Джордж — с единична спалня, на десетия етаж, откъдето се откриваше прекрасна гледка надалеч към залеза на слънцето, обагрящо небето отвъд блестящото като сребро езеро.

— Аз се старая да поддържам изрядна чистота в квартирите си — похвали се домоуправителят. — Освен това не допускам никакви негри. Нито пък пакистанци.

— Благодаря ти, задник — отвърна му Елена, обърна се с гръб към него и си излезе.

На четвъртия ден от нашите обиколки се натъкнахме на едно по-прилично място, на Робърт стрийт, недалеч от моята квартира. Къщата представляваше приятна постройка във викториански стил, боядисана в наситено пастелно синьо. Но апартаментът вътре, който се предлагаше под наем, макар да бе обявен в рекламата като свеж и много приятен, всъщност се оказа само сутерен, при това с толкова нисък таван, че трябваше да се наведа, за да мога да вляза.

— Ние предлагаме още една квартира и горе, на партерния етаж — заяви собственикът. Той бе мъж малко над тридесетте, слаб и добре облечен. Когато пристигнахме за втория оглед, той веднага вторачи очи в Елена. — Малко е по-скъпичко, но затова пък условията там са много по-добри.

Апартаментът заемаше целия партерен етаж, като предлагаше всекидневна, отделна трапезария и доста просторна кухня, а освен това имаше и малка, прилично обзаведена спалня отзад. Очевидно предишните наематели бяха напуснали много набързо, понеже бяха зарязали накупените мебели втора ръка и навред имаше отломки от изпочупеното при припряното им изнасяне. Имаше и едно вехто килимче, както и доста петна в кухнята между почернелите тигани и тенджери.

— Всичко това се нуждае само от едно грижливо пребоядисване — успокои ни собственикът.

— Вие ще се заемете ли с това? — попитах го аз.

— Е, мисля, че бих могъл. Щом става въпрос за подходящи наематели.

Във всекидневната имаше камина с облицовка от глазирани тухли. Над прозореца се извиваше полукръгъл сегмент от цветно стъкло. Кухнята беше донякъде овехтяла, но пък имаше достатъчно пространство за една голяма и удобна за всичко маса. От спалнята, в задната половина на апартамента, се откриваше гледка към малък вътрешен двор, с някакви вечно зелени храсти, подаващи се под дебелия сняг.

— Може да се работи в градината — добави собственикът. — Много е приятно през пролетта.

Рита, Елена и аз се оттеглихме настрани, за да обменим мнения.

— Това е повече, отколкото можем да си позволим — започна Рита.

Обаче двете с Елена очевидно вече бяха харесали апартамента, особено след онези мрачни квартири, които досега бяхме посетили.

— Мога да ви помогна — предложих аз. — Вие заслужавате да имате по-достойна квартира.

Те си размениха забързани погледи.

— Собственикът не ми вдъхва доверие — недоволно промърмори Елена.

— Но нали няма да живеете с него, а само ще му плащате наема.

— Не зная — въздъхна Рита. — Може би трябва да продължим с огледите.

Щом се върнахме за повторния оглед, аз видях, че те вече нагледно си представяха как ще живеят тук, как ще подредят всичките си вещи, как ще установят своя любим ред. Така че, преди да тръгнем, аз попълних чековете за предплащане на първия месец и за авансите за няколко месеца.

— Ще ти върнем парите, щом получим остатъка от предплащането на предишната квартира — обеща ми Рита.

— Не се притеснявай за това.

Договориха се със собственика към края на месеца да се нанесат. На следващия ден, на връщане от университета, аз нарочно се отбих от обичайния си маршрут, за да мина покрай тази къща. Отвън ми се стори прилично изглеждаща, но не толкова приятна, колкото ми се бе видяла при първото ни посещение. Изглеждаше просто като една от многото подобни къщи, подредени от двете страни на улицата, които всички до една се нуждаеха от сериозно обновяване. Но все пак притежаваше приветлив общ вид и което — бе най-важното — вдъхваше солидност. Може би бе принадлежала на някой богат търговец или на високопоставен чиновник, преди да започне нашествието на бедните имигранти и да се намесят спекулантите, ловко боравещи с недвижими имоти, които постепенно бяха обсебили целия квартал.

Един ден, малко след като Рита и Елена се преместиха на Робърт стрийт, ние отново се зачетохме в списъка с обяви за имоти под наем, в който по-рано бяхме прочели за една квартира на остров Торонто. С ферибота преплавахме езерото и слязохме на източния бряг на острова, където ни очакваха чудесно изглеждащи къщи, оформени като вили за лятна почивка. Тук нямаше никакви коли, нито типичните за големия град шумове, а само малки приятни къщи, приличащи по-скоро на постройки в някое рибарско селище. Предишната вечер бе навалял малко сняг и сега всичко бе скрито под бяло снежно одеяло подобно на насипана захар като в детска приказка. Особено привлекателни бяха капчуците, от които непрекъснато капеше вода, за да се стича на дребни ручейчета в топящия се сняг. Оказа се, че квартирата, заради която си бяхме направили труда да дойдем чак до тук, била дадена под наем тази сутрин, броени часове преди пристигането ни, но собственикът — едър мъж с бяла коса и брада — все пак ни покани вътре на кафе.