Нино Ричи - Къде отиде тя

— Ето че пак се появи при нас.

— Точно така. Не можеш да се отървеш от мен.

— Е, тогава някой трябва да каже на Виктор да внимава и да не кани никого другиго в апартамента си, за да не го свариш ненадейно в неподходяща компания.

Откакто Рита ме посещаваше, Еди пък започна да ме удостоява с дребни услуги, направени скришом сякаш за да си спести унижението да го видят, че е толкова любезен с някого сред нас. Например почистваше старателно снега, навалял по противопожарната стълба, когато знаеше, че ще излизам навън. Качваше се чак до моя етаж, за да ми донесе лично пощата, като пъхаше пликовете, вестниците и рекламните брошури под прага на вратата ми. Понякога се долавяше нещо толкова интимно в жестовете му, че отначало дори ги възприемах просто като опит за сближаване, обаче не толкова с мен, колкото с Рита. Ала все пак зад всичко това се криеше още нещо, някакво едва доловимо усукване около нас с Рита, което за Еди бе израз на необходимостта му да следи отдалече крехкото приятелство, зараждащо се между Рита и мен.

По едно време реших да обсъдя с Рита онова допълнително условие към завещанието на баща ми, онази специална клауза, която засягаше нейното финансово подпомагане. Мислех си, че като узнае за нея, това някак си ще ни обвърже още по-тясно, щом обаче й го съобщих, тя се почувства още по-неудобно.

— Това е начин да се признае официално, че ти си моя сестра — опитах се аз да я успокоя. — Това още не означава, че му дължиш нещо.

— Не е така, защото ме кара да се чувствам странно. Никога не съм ти казвала, че веднъж го видях на една от улиците в Мърси. Беше малко, преди да умре. Никога няма да забравя как ме изгледа тогава. Нали знаеш способността му да гледа мрачно и вторачено, сякаш невидим облак засенчва лицето му. Като малко хлапе, все се плашех, възприемах го като признак, че ми е сърдит за нещо, макар че не беше истина. За пръв път го видях тогава да ме гледа някак си по-различно. Сякаш през целия си живот бе опитвал да забрави какво се е случило между нас, но ето че аз отново се появих пред него и с това му напомних за съществуването си. А щом разбрах, че е умрял, веднага се сетих как ме изгледа тогава, при последната ни среща.

От писмата на баща ми, които получавах в Африка, знаех колко уязвим бе той през този период, как нещо на пръв поглед доста незначително можеше да го сломи.

— Толкова много неща се случиха оттогава — казах аз. — Никой няма вина за това, което стана.

Никога повече не споменахме нито дума за това условие към завещанието. Имаше обаче още една последица от това, че го обсъдихме: между мен и Рита се отвори пространство, в което ние отново имахме свободата да бъдем близки като истински членове на едно семейство и всеки от нас да възприема другия именно по този начин. В мен отново се пробуди инстинктът да защитавам Рита, както бе преди толкова много години, когато тя бе само нежеланото дете в семейството. Само че сега липсваха онези обстоятелства, които на времето ме принуждаваха да се чувствам виновен. Нямаше го бащата, който винаги присъстваше като фон, за да създава усложнения, като изключим разрешението му да изпълня вместо него дълга към нея, който той така и не бе успял да уреди приживе.

През декември Рита и Елена решиха да си сменят квартирата. В продължение на няколко дни те заедно с мен, въпреки студа и кишата обикаляха кварталите около студентското градче, търсейки къщи с табели пред тях „Дава се под наем“. Освен това непрекъснато проверяваха обявите за предлаганите под наем жилища.

— Мисля, че като ни придружаваш, вдъхваш повече доверие на собствениците — отбеляза Елена.

Нейната съпротива срещу мен изглеждаше поотслабнала, сякаш бе очаквала от мен някакво предателство, на което така и не бе съдено да се сбъдне.

Местата, които посетихме, до едно бяха подбирани с оглед на финансовите възможности на двете момичета, така че се ограничавахме предимно до пансионите. Имаше цяла поредица от тях по протежението на Спедайна Роуд, особено в квартала на север от Блур стрийт. За съжаление, се предлагаха най-обикновени квартири с обща кухня и обща баня, в които хлебарките трескаво се разбягваха, щом човек открехне вратата и светне лампата. Или пък такива — пълни с възтесни, мизерно обзаведени стаички, само за ергени, в които леглата трябваше да се сгъват, за да има място за нещо друго, освен за спане. Освен легло, мивка и стол имаше още само по един котлон с две плочи. Пълно беше с подобни унизителни дупки, подходящи само за една–две нощувки. От вратите на тънещите в мрак коридори надничаха старци по халати или съмнително изглеждащи жени с тесни поли и обувки с високи токчета, които явно никога нямаше да дочакат да се сдобият с прилични домове.