Нино Ричи - Къде отиде тя

Мислех да спомена за очите й — много добре ги помнех, разбира се, с тяхната неестествено дълбока чернота, почти напълно черни, макар че това ми хрумна като че ли само за да изтъкна контраста със сините очи на Рита.

— Винаги съм си мислела, че в нейната история е има нещо странно и дори диво — отново заговори Рита. — Да имаш любовна история в село като онова. Все ми се струваше, че се касае за някаква грешка или за нещо подобно, защото хората тогава просто не са смеели да си позволят такива увлечения.

Въобще не попита за баща си. Този въпрос никога дори не беше зачекван, тъй като заради изминалите години изглеждаше някак си отдалечен от нас и станал малко или повече неутрален. Пък и аз много малко можех да й разкажа за него: само беглите слухове, които бях подочул, както и смътния спомен за една сянка, прокрадваща се иззад вратата на обора. В спомените ми той фигурираше не толкова като личност, със своето минало, име, физиономия и всичко останало, а по-скоро като събитие, като нещо, което се е случило между другото и после набързо е забравено.

Стана късно. Предложих на Рита да я изпратя до квартирата й. Вече бяхме изпили доста, ала въпреки това оставахме притихнали. Докато слизаше по противопожарната стълба отстрани на къщата, Рита се препъна, политна и за миг се вкопчи в мен, за да не изгуби равновесие. Веднага я прегърнах, както бях свикнал, когато беше още съвсем малка, толкова ми бе приятно отново да се облегне на мен, крехка и безпомощна като невръстно дете.

— Добре ли си?

— Да. Извинявай.

Закрачихме мълчаливо към нейната квартира. Навън въздухът беше свеж, а бузите на Рита — зачервени от студа.

— Може заедно да отидем на кино или нещо подобно — предложих аз.

— Ще бъде чудесно.

— Какво ще кажеш за този уикенд?

— Мисля, че става. Имам предвид, че ми предстоят контролните изпити по средата на семестъра, но няма да уча до късно вечерта.

— Тогава ще ти звънна — рекох аз.

Тя се засмя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ако не изпълниш обещанието си, ще отговаряш пред Елена.

Като се обърна, си казах, че сега в стъпките й се забелязва някаква особена лекота, може би заради това, че се уговорихме отново да се видим.

Започнахме редовно да се виждаме, по два или три пъти седмично, най-често в моя апартамент и обикновено сами. При нашите срещи аз винаги усещах кога зад Рита наднича сянката на Елена, макар че рядко я споменавахме. И макар че Рита нито веднъж не се издаде, почувствах, че отношенията между двете сериозно са охладнели, понеже за Рита нашите срещи се явяваха в известен смисъл отдалечаване от влиянието на Елена, при това толкова интензивно, че тя не можеше да го прикрие.

Дадох й ключ за апартамента. В дните, когато се прибирах от университета, често я заварвах да учи на масата в кухнята, струпала учебниците пред себе си или разпръснала по масата листата, които изпълваше с неравния си почерк. Понякога се случваше в продължение на часове тя да учи в кухнята, а аз — край бюрото си във всекидневната. Ако заставах под определен ъгъл спрямо коридора, можех понякога тайно да й хвърлям по един поглед през двете отворени врати, докато тя четеше или си водеше записки, докато свиваше рамене или вдигаше ръка, за да отмята косата си. Когато бях в Африка, ние си разменяхме писма, изпълнени с колебливи и половинчати откровения. И все пак всичко, което тогава бях узнал за онова, което я вълнува, се оказа съвсем скромно в сравнение с познанията, които ми донесоха тези откраднати мимолетни погледи, докато тя учеше в кухнята, без да подозира, че скришом я наблюдавам.

Тя успя да се сприятели с нашия чернокож домоуправител Еди. Този Еди беше известен с това, че често се впуска, и то посред нощ, в ожесточени спорове със своя приятел от бялата раса — с когото споделяха апартамента. Всъщност тези караници служеха едновременно като аргумент и контрааргумент за наличие на интимна връзка между двамата. Еди обаче отговаряше винаги твърде уклончиво на въпросите относно личния си живот, като се опитваше да го представя не такъв, какъвто бе всъщност. Но поне бе стриктен по отношение на регистрацията на външните посетители в сградата. Когато времето бе по-топло, той обикновено дежуреше отвън, на тротоара, или се изтягаше върху един стар шезлонг, опънат пред прозореца на апартамента му в партера, точно под сянката, хвърляна от килнатата на една страна стара смрадлика; а когато ни връхлиташе студената зима, той заемаше мястото си в портиерската стаичка, вътре във входа. Често чувах гръмкия му глас, когато поздравяваше Рита при всяко нейно влизане в сградата. Поздравите му винаги бяха лаконични, закачливи, но без намеци. Особено забележителен бе неговият говор — странна смесица между ленивото северняшко бърборене и типичното южняшко провлачване на гласните: