Нино Ричи - Къде отиде тя

Навън започна да вали сняг, на едри парцали, който се сипеше обилно по перваза и по улицата, затрудняваше движението на колите и камионите и заглушаваше техния шум.

— Смешно е какви неща понякога си спомнят хората — довърши Рита. — Като Елена. Като някои от нещата, които тя споделя.

— Като например?

— Не зная. Някои от нещата, които говори за баща ни, например.

Едва се бе докоснала до храната. Сега сведе поглед надолу, местейки очи от чинията към вилицата.

— Какви неща?

— Ами ето нещо, което каза тя. Ама не на мен, а на една от своите приятелки. Нещо за това, че сме били осиновени и така нататък.

— Това на мен поне ми изглежда съвсем неоспоримо.

— Не става дума точно за това. А за това как тя го представя.

Още гледаше втренчено надолу към чинията си.

— И това те безпокои, така ли? — запитах я аз.

— Просто… тя се опитва да го представи, сякаш той не е бил съвсем в ред. Защото ние сме били момичета и така нататък. За начина, по който ни зяпал понякога.

Нищо не пасваше с онова, което ми бе известно за господин Амхърст. Той винаги ми бе изглеждал толкова безобиден, със своите срамежливи анекдоти и шеги, със своето момчешко страхопочитание пред съпругата си. А спрямо Рита и Елена неизменно се държеше като… като гордеещ се с дъщерите си баща, сякаш те бяха нещо изключително специално, което той не можеше да разбере и да оцени докрай.

— Да не би нещо да ти е сторил? — учудих се аз.

— Не. Наистина. И въобще не става въпрос за нещо подобно.

Ала все още не дръзваше да ме погледне в очите.

— Сякаш тя се стараеше да го отдалечава от мен — изрече Рита след една мъчителна пауза. — Все едно, че той бе всичко, което съм имала, но тя бе решила и това да ми отнеме.

И заплака. Веднага се надигнах и прибрах чинията й, но след като тя, сломена, продължи да се присвива, се видях принуден да се доближа още до нея и да я прегърна за утеха.

— Тя му е сърдита, това е всичко — рекох й аз. — Не може да му прости, че умря и я изостави.

Останахме така смълчани няколко минути, докато тя продължаваше да рони сълзи. После леко се извърна към мен, така че можа да отпусне глава върху рамото ми. По едно време, без въобще да съзнавам какво върша, се приведох и леко я целунах по челото.

— Сега олекна ли ти? — попитах накрая.

— Да. — Избърса очите си. — Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш.

Когато тя си тръгна, снегът още не бе престанал да се сипе навън. Докато тя се отдалечаваше по тротоара, я проследих с поглед от ъгловия прозорец, преди да се скрие от очите ми зад ъгъла. Дълго след това продължавах да усещам притискането на тялото й към моето, топлината на кожата й при допира на моите устни.

Тази нощ за пръв път от доста време сънувах баща си. Той се появи от водоема, в който се бе удавил, целият покрит с водорасли и коренища като някакво божество от загадъчно подводно царство. Едновременно беше и не беше той, отново се бе превърнал в онзи източник на униние и смрачаване, какъвто бе за мен през целия си живот. Но заедно с това символизираше и нещо по-елементарно, по-обобщено, може би свързано със способността на всички бащи да заемат своето специално място в мислите и чувствата на децата си. След това се събудих посред нощ и мисълта за Рита се прокрадна в съзнанието ми, а сърцето ми се сви от спомена за безкрайното търсене на истинския й баща. Сякаш и двамата с нея се криехме в някакъв непрогледен мрак и лазехме из него, насочвани само от животинския си инстинкт в издирването на онова, което можеше да ни защитава и в същото време да ни наранява.

Веднъж, докато още бе съвсем малка, Рита и аз тихомълком се бяхме скрили от баща ми зад редицата празни щайги в обора. Щом чухме стъпките му, моментално притихнахме и затаихме дъх. Всъщност нямаше никаква причина да се крием. Всичко стана просто така, като на игра. Хрумна ни да си поиграем на криеница. Тогава Рита да е била малко над три годинки и още ме слушаше за всичко. Тогава, през процепите на щайгите, възприемахме баща ми като някакъв враждебен нашественик, долавяхме дори най-лекото разтърсване на земята под стъпките му, но крачките му постепенно се отдалечиха и той си излезе. Тогава ми се прииска да притисна Рита до гърдите си, за да премахна страховете й. Но нали бях с десет години по-голям от нея, успях да се сдържа и само й помогнах да се измъкне от скривалището, преди да я изпратя до къщата.

На следващата сутрин — помня, че се случи събота — тя отново пристигна в апартамента. Като отворих след позвъняването й, я заварих облегната на вратата на противопожарната стълба, свита и трепереща от студ.