Нино Ричи - Къде отиде тя

— Когато бях в Англия, неведнъж се напрягах да си представя как би могла да изглежда Италия. С нейните заоблени хълмове и така нататък.

Преди няколко години тя бе на посещение в Англия, за да се запознае с тамошните роднини на госпожа Амхърст.

— На твое място аз не бих сравнявал Англия с Италия. Но мисля, че и така би могло да се разсъждава, особено като човек си припомни за всички онези старинни сгради в Англия и останалите неща, наследени от миналото.

Знаех, че госпожа Амхърст е заминала за Англия, като формалният повод бе да прекара там великденските празници. Обаче истинската причина бе да прецени възможностите някога завинаги да се завърне в родината си. Рита не бе споделяла много с мен за това пътуване на госпожа Амхърст. По-скоро можеше да се каже, че тя и Елена си бяха разменили само по няколко реплики от общ характер, но с престорено позитивен тон, което ме караше да възприемам казаното по точно противоположен начин.

— Елена замисля да организира парти в нашия апартамент за Велики петък — добави тя. — Понеже майка ни я няма, за да се навърта наоколо. Може и ти да ни посетиш в Мърси.

— Не зная. Може би няма да дойда.

— Е, да, тя ще покани основно своите приятели. Макар че си мисля, че, от друга страна, тя иска да организира нещо като мой рожден ден.

— Добре, че поне тя се е сетила, защото аз бях забравил.

От край време никога не сме се старали да честваме нейните рождени дни. Всяка година се сещах за тази дата най-често не преди, а ден-два след нея. Може би все още ми беше безкрайно притеснително да си спомням за кръвта на майка ми, изтекла след раждането на Рита.

— Има един човек, с когото бих искала да се запознаеш — отрони Рита. — Може би и той ще бъде там.

Значи най-после е намерила някое момче. Останах доста изненадан колко спокойно ми го съобщи. Може би именно нейното спокойствие ме подразни най-много.

— Някого, с когото се срещаш? — попитах я аз, но въпросът ми прозвуча по-напрегнато, отколкото ми се искаше.

Сега тя наистина се изчерви.

— О, не е това, което си мислиш. Той е просто един приятел.

Последва кратка, но безкрайно неловка пауза.

— Вече съм му говорила за теб — добави тя.

— И какво му разказа?

— Нищо особено. Само най-общи неща.

Бе станало късно следобед, когато стигнахме до Ниагарския водопад. Самият град изглеждаше смален и доста по-невзрачен в сравнение с последния път, когато бях идвал тук като невръстно момче с моето семейство, макар че и тогава бяхме дошли след туристически сезон. И тогава половината туристически атракции бяха затворени, градът беше замрял и цареше неприятно униние, както след отпътуването на някой гостуващ цирк след края на местния панаир. Помнех как баща ми по време на онзи излет бе изпаднал в доста необичайно за него добро настроение, как се разхождахме покрай десетките павилиони, как щедро вадеше десетачки и двадесетачки от джобовете си, за да ни плаща билетите за всички зрелища. Помня още как той и чичо Алфредо се смееха на експонатите по щандовете на Рипли и мадам Тюсо. Само че тогава бяха изтекли няколко години, откакто Рита ни бе напуснала.

Спряхме сред един огромен, почти напълно опустял паркинг, разположен край шосето, което стигаше чак до терасите за наблюдение на водопадите. Веднага щом излязохме от колата, се разделихме с топлия уют, царящ в нея, за да бъдем изложени на суровия и хапещ остър вятър, който ни просмукваше на всичкото отгоре с леденостудена влага. Дори и на толкова голямо разстояние от водопадите, пръските им на гъсти талази се разнасяха и тук, леко и нежно обагряни във всичките цветове на дъгата, отразявайки лъчите на залязващото слънце, преди да започнат да замръзват като вледенена роса върху паважа. Спускащата се надолу камениста пътека се виеше покрай изсечените в скалите тераси за наблюдение и сгушените покрай тях павилиончета за продажба на дребни сувенири. Тук-там имаше ледени късове, останали от студените нощи, въпреки че си личеше старанието на местните хора да посипят със сол най-опасните и най-хлъзгави наклони. Когато се спускахме по един от тях, Рита инстинктивно ме улови под лакътя, търсейки в мен надеждна опора, но щом наклонът свърши, тя побърза да отдръпне ръката си от моята.

— Като че ли не избрахме най-подходящото време в годината, за да посетим водопадите — отбелязах аз.

— Не зная. Можеш да напишеш дори едно есе на тази тема. За силата на природата и така нататък. Също като писмата, които имаше навик да ми пишеш от Африка.