Нино Ричи - Къде отиде тя

— Сега пък ме караш да се смея.

— Не, нямам подобно намерение. И до днес си мисля, че онези твои писма бяха много романтични. Наистина бяха. Понякога те бяха единственото, което ме интересуваше.

Нямаше как, трябваше да се спуснем до водопадите. С изключение на най-буйните участъци почти цялата река беше покрита с лед и сняг. Но на самия ръб над пропастта водната стихия се вихреше диво и неустоимо. Имаше нещо завладяващо, необяснимо в тези неспирни приливи, вихри, въртопи и срутвания на гигантските водни маси, които бяха забулвани от водния прах и от безчет пръски и пенещи се струи. Имаше нещо завладяващо и в този прастар, от незапомнена древност, стремеж на руслото й, устремено напред, да залее целия континент.

Леещите се водни потоци бяха образували колосални ледени блокове, колони, сводове, хаотично струпани блестящи камари, всичките до една с невероятно фантастични, никъде другаде невиждани форми, закриващи краищата на скалите, приличащи по-скоро на призрачни духове, замръзнали миг след своето пробуждане.

— Наистина е удивително — въздъхна Рита.

Постояхме за кратко така, застинали в безмълвно съзерцание. Внезапен порив на вятъра запрати срещу нас душ от студени водни пръски и Рита побърза да се загърне още по-плътно в палтото си. Застанах зад нея и инстинктивно разтворих моето палто, за да я обгърна, да я притисна към себе си, след което за няколко минути стояхме така, напрегнато застинали, нямо загледани във водопадите, макар че и на двамата ни стана ясно, че по начина, по който я бях обгърнал и притиснал, по начина, по който тя се беше облегнала на мен, бяхме прекрачили някаква невидима граница, чието съществуване сега реално осъзнахме. Кой знае защо си спомних описание от някаква книжка, в която бях прочел как един момък и една девойка, брат и сестра, с мъка си проправяли път по някакъв паянтов мост в една скалиста клисура. И сега ме обзе същото чувство за опасно прекосяване на нещо непознато. В илюстрацията към онази приказка над главите на младите герои се рееше някакъв приказен ангел хранител, ала дори и тогава изходът от дръзкото им начинание си оставаше несигурен, освен ако не продължаваха много внимателно и предпазливо да отмерват всяка своя следваща стъпка.

Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта.

— Мисля, че и двамата ще замръзнем, ако останем още малко тук.

В пълно мълчание се върнахме назад към колата. С падането на нощния мрак градчето бе придобило някаква по-друга, леко загадъчна и феерична красота. Малкото работещи през деня магазини сега бяха осветени с неоновите си надписи, предимно в синьо и червено. Подобни светещи реклами се виждаха и над някои ресторанти и музеи. По тротоарите се мяркаха само малцина настръхнали минувачи, забързани към домовете си. На мигащата светлина на светофара премина един старомоден, достолепен шевролет, натъпкан с развеселени тийнейджъри. Автомобилът плавно взе завоя пред нас и се скри зад ъгъла, за да изчезне в мрака на страничната уличка.

Щом излязохме на магистралата, вече нищо не можеше да привлече вниманието ни сред все по-сгъстяващия се мрак по полето. Вместо това гледах само светлините на идващите срещу нас коли от насрещния поток. За миг улових в огледалото за обратно виждане лика на Рита, както се беше облегнала на своя прозорец, нямо загледана навън, в нищото.

— Можем да спрем някъде и да вечеряме, ако искаш.

— Всичко е наред. Не съм гладна.

Вятърът се усили. По магистралата към Бърлингтън задуха толкова яростно, че имах чувството, че в следващия миг ще ни отвее от пътя. После, към Торонто, започна да вали сняг, с дребни и рядко прехвърчащи снежинки, които веднага започнаха да се натрупват от двете страни на шосето. Кой знае защо очертанията на високите сгради в града, вместо да ми се сторят като спасителна гледка, заседнаха като буца на гърлото ми.

Мълчанието, спуснало се между нас, започна да ми се струва потискащо.

— Може пък да се отбием в някое кино, да изгледаме някой филм или нещо подобно — подхвърлих аз.

И двамата като че непрекъснато се надпреварвахме да си разменяме ролите, изнемогвайки в опитите си да измислим как точно да си кажем едно просто „не“.

Когато най-после докарах Рита пред къщата, в която живееше, заварихме Елена да ни чака, залепила лице о предния прозорец, досущ като майка, разтревожена за чедото си. Тя се ограничи само да измери колата с безизразен поглед, скръстила ръце на гърдите си.

— Ще ти позвъня по телефона — обещах аз и макар да знаех, че мога да попадна в полезрението на Елена, се приведох към Рита и докоснах лицето й с устни, в най-бегло подобие на целувка.