Нино Ричи - Къде отиде тя

Сид обаче изглеждаше напълно невъзмутим.

— Хайде да си вземем по нещо за пиене — предложи ми той и започна да си проправя път към кухнята.

Досега никъде не бях видял Рита. Но после Сид изведнъж ме дръпна от центъра на всекидневната към един от ъглите и така се доближихме към нея, но зад гърба й.

— Привет на рожденицата — провикна се той.

Тя се обърна.

— О. — В очите й долових паника, като на уловено в капан животно. — Не те видях.

— Трябваше насила да довлека брат ти дотук.

— О.

Изглеждаше зле, много зле. Беше като вцепенена. Разширените й зеници я издаваха. Освен това тази вечер беше прекалила с грима, а дрехата, която беше подбрала, не бе сред тези, с които бях свикнал да я виждам: черна рокля, без ръкави, с цепка от едната страна. В комплект с обувките с неудобно високи токчета приличаше на жена, търсеща някакво самонаказание, да не говорим, че се отличаваше ярко от тълпата наоколо.

— Здравей, Рита — сковано продумах аз.

— Да. Чудесно. Чудесно е, че дойде.

Но погледът й упорито отказваше да се фокусира само върху мен. Едва сега започнах да проумявам на какво всъщност се бях надявал тайно. Да си разменим някакво скрито съобщение, което да ни подскаже: да, това е възможно, пък и нали ние доброволно го бяхме избрали…

Сега тя стоеше до някакъв висок мъж, изглеждащ доста по-стар от всички нас. И доколкото успях да забележа, беше единственият друг мъж в къщата тази вечер, освен мен и Сид.

— Това е Джон — рече ми тя.

— О.

— Май ще трябва да отида до тоалетната.

Ние останахме при Джон. Сид още стискаше под мишница своята бутилка вино.

— Предполагам, че ние, мъжете, трябва да се държим сплотени един за друг — промърмори Сид.

— Да, така е — съгласи се Джон, но гласът му прозвуча доста стеснително.

— Аз съм Сид. А това е Виктор, братът на Рита.

— Да. Досетих се. Тя ми е говорила за вас.

Значи той бе този, за когото Рита ми бе споменала при нашия излет до Ниагарския водопад. Бе достатъчно възрастен, че да й бъде баща, защото наближаваше шестдесетте, а можеше и вече да ги бе попрехвърлил. В говора му се долавяше слаб акцент, а също и леко запъване, нещо като фъфлене.

— Да не си някой от нейните професори? — заинтересувах се аз.

— Не, не, ние просто посещаваме един и същи курс, това е всичко.

Някой включи музиката. Сид се наведе над ухото на Джон и му изкрещя някакъв свой коментар, на който Джон отговори само с едно кимване и с нещо средно между усмивка и гримаса. След това Сид се впусна в дълъг монолог, който не успях да проследя, като през цялото време оживено говореше и още по-оживено жестикулираше, а Джон остана с наклонено към него ухо, заслушан, реагиращ само с кимвалия и неуверени, половинчати усмивки. Той изглеждаше тук съвършено не на мястото си, отдалече биеше на очи, че се чувства доста неудобно, та затова беше нащрек през цялото време. Но същевременно си личеше, че се е примирил с попадането си в тази странна за него обстановка, сякаш някакъв комплекс за дълг го заставяше на всяка цена да стои тук. Имаше нещо в него, което някак си не беше на място — може би дрехите му, макар че привидно изглеждаха съвсем нормални, поизносен бял блейзър и памучни панталони в цвят каки. Да, изглеждаха прекалено намачкани, прекалено износени.

Сид най-после спря да говори.

— Аха — кимна за последен път Джон. — Да.

За миг ние тримата застинахме в пълно мълчание.

— Какво ще кажете да отидем да изпием по едно? — предложи ни Сид.

Последвах го в кухнята. Елена се бе спряла край вратата на кухнята, увлечена в някакъв разговор. За миг погледите ни се кръстосаха и тя ми кимна, но само колкото да се каже, че ме е поздравила.

— Това би трябвало да е прочутата сестра лесбийка — предположи Сид.

Значи Рита така я бе представила пред него.

— Да.

— Добре ли се чувстваш, приятел? Виждаш ми се малко блед.

— Някаква настинка или нещо подобно.

Той отпуши своята бутилка с вино.

— Пресуши чашата — рече ми той, докато наливаше виното в нея. — Помага за оправяне на настроението.

Останахме в коридора, пред вратата на всекидневната. Рита сега се намираше на другия край на всекидневната, край предния прозорец, разговаряше с някаква едра жена с пухкав пуловер, която имаше вид на пълна нейна противоположност. Рита нито за миг не отклони погледа си от нея, имаше доста изнервен и притеснен вид, сякаш цялото й тяло бе напрегнато, понеже си въобразяваше, че всички тук гледат само нея. Роклята на гърба й се бе смъкнала и откриваше част от кожата й във формата на полумесец, обсипан с дребни следи от акне. Искаше ми се да стана, да притичам до нея и да я наметна със сакото си, преди да я изведа от тук.