Нино Ричи - Къде отиде тя

— Трябва да прескоча до тоалетната — казах на Сид.

В банята се задържах дълго, приседнал на ръба на ваната. Грешка беше да идвам тук тази вечер; въобще напоследък всичко при мен беше поредица от грешки. Грешка бе нашето пътуване до Ниагарския водопад, моето идване преди това в този град, както и връщането ми към спомените от далечното минало и само наполовина осъзнатите чувства от детството ми — всичко това се изправяше пред мен като безкрайно уравнение, чийто отговор напразно се опитвах да налучкам, чиито променливи аз завинаги бях приковал към местата им, така че всеки опит да се разместят отново, довеждаше само до още по-голям хаос. Бе някаква лудост това, което се случваше с мен; но единственият изход бе да продължавам само напред, към още по-голямата лудост.

Банята бе пълна със свидетелства за присъствието на Рита и Елена: пластмасови подложки за сапуните, няколко редици от гилзи с червила и спирали за мигли, комплект парфюмирани сапуни, масла за баня, както и няколко косми по пода. Във въздуха витаеше нещо интимно, лично, но и неутрално, така както навремето в общата стая на Рита и Елена в дома на семейство Амхърст, където те са си споделяли всичко още от ранно детство. Отново се замислих за Рита, как се е къпала тук, сред своите мазила и сапуни, как се е излягала гола във ваната, как се е радвала на тялото си.

Почука се отвън на вратата и се чу женски глас:

— Хей, какво става вътре, да не си се схванал?

Последва закачлив смях.

— Или може би си играе с него.

— Кой е той, впрочем?

— Мисля, че е братът на Рита.

— Хей, ти, брата на Рита. Хубава сестричка си имаш.

Когато излязох, заварих скупчен около вратата цял орляк от жени.

— Сигурно сега се чувства като в Холандия — рече едната от тях, но не го произнесе с презрение. — Заобиколен от толкова много лесбийки.

Огледах се за Сид. По някакъв неясен за мен начин той бе успял да се хареса на една група от четири-пет жени и сега бъбреше оживено с тях във всекидневната.

— Не искам да кажа, че ще го направя — обясняваше им той. — Но може би е по-справедливо заради начина, по който бях отгледан.

— Брей, какъв философ се извъди!

Ала все пак на всички бе ясно, че той успява да им надделее, да обсеби вниманието им, тъй като струпаната около него женска група всецяло го бе удостоила с любопитството си, все едно че бе някакъв своеобразен талисман или награда.

Рита премина покрай нас на път за кухнята. За кратко остана там сама. Веднага отидох при нея, тъкмо когато тя се бе навела да извади нещо от хладилника. Инстинктивно посегнах да я докосна. Но тя потрепна като ужилена.

— О, ти ли си?

— Виж, Рита…

Ала вече изглеждаше невъзможно да говорим. Тя остана скована до вратата на хладилника, напълно инертна, само наполовина обърната към мен и за миг между нас като че ли прескочи искра, напомняща за онова взаимно отблъскване, за ненавистта, каквато може да има само между най-близки роднини, едновременно интимни, но и един друг унижаващи се и огорчаващи се.

Точно тогава, за беля, Сид влезе при нас.

— Хей, приятели, какво не е наред?

За пръв път той показа някаква заинтересуваност изпод привидно нехайната си външност, желание да узнае какво място му е отредено.

— Дойдох да взема питиета — отвърна му Рита и излезе от кухнята.

— С нея всичко ли е наред? — попита ме Сид.

— Не зная. Мисля, че да.

— Малко е прекалила с този грим, бих казал. Някак си не е в нейния стил.

Разсеяният ми поглед попадна върху тортата, оставена върху кухненския плот. Отгоре се четеше надписът „ЧЕСТИТА ДВАДЕСЕТГОДИШНИНА“.

— Трябва да си вървя — рекох аз.

— Явно не ти понася много тук. Аз мисля, че бих могъл още да поостана.

В коридора пък се разминах с Джон. Внезапно ме обзе подозрението, че той, докато съм бил там вътре, през цялото време ме е следил незабелязано.

— Не се ли чувстваш по-добре? — попита ме той.

— Извинявай. За какво ме питаш?

— Ами твоят приятел ми спомена, че нещо не си се чувствал добре.

— Да. Не. Само нещо съм понастинал.

— Аха. — Като че ли искаше да ме задържи там, да ми съобщи нещо важно. — Е, добре. Може би пак ще се видим.

Щом излязох навън, веднага ми се зави свят. Обзе ме неясното усещане, че ме тресе, че ме боли навсякъде, но все още не можех да се отърся от надеждата, че моето тяло вече няма нищо общо с мен, че е просто едно физическо бреме, от което все някога ще съумея да се отърва, но само ако изобретя метод да се изхлузя от него. Все едно че бях достигнал някакъв предел отвъд болката, точно на границата на поносимото. Веднъж, когато бях в Африка, ми се наложи да извървя много километри сред сахарската жега, докато глупаво се опитвах да налучкам пътя до отдалеченото селце Догон. По едно време тежестта на раницата ми, болките в схванатите ми мускули и обзелото ме отчаяние ми се сториха дотолкова непоносими, че ме обзе същото главозамайващо усещане, че съм напълно изоставен на произвола на съдбата, че в настоящия миг само плувам нанякъде, съвсем безпомощен, без никаква надежда за убежище.