Нино Ричи - Къде отиде тя

— Къде е била?

— Не зная — сви рамене Елена. — Може би е имала някаква среща.

Сузана се засмя.

— Нали знаеш, момчетата се срещат с момичетата — обясни ми тя, все още с усмивка на уста.

Не можех да мисля за нищо друго. Хрумна ми също, че днес бе Великден. Но никой от нас не честваше този религиозен празник, така че тук нещо май не беше наред.

— Трябва да го поканиш вътре на чаша кафе — предложи Сузана на Елена. — И без това няма много щастлив вид.

— Не. Благодаря. Трябва да си вървя.

Когато се прибрах у дома, обувките и чорапите ми бяха абсолютно подгизнали, макар че не можех да си спомня да съм нагазвал някъде във вода. Треската отново ме връхлетя и в тила си усетих мрачна тежест.

Телефонът иззвъня. Беше Елена.

— Само си помислих, че ще искаш да знаеш, че тя се прибра.

— Там ли е сега?

— Сега е под душа. Ще й кажа да ти позвъни.

Но Рита не ми позвъни. Явно двете с Елена разиграваха някаква игра, в която участваше и Сузана, а може би дори и Сид. По някое време ми се стори, че отново започнах да чувам някакви странни шумове. Но после пак се потопих в чернотата на треската, заплетох се сред сложните връзки, докато се опитвах да ги проследя, в напразен опит да си изясня сложната схема на своето притеснение.

Окопитих се едва към вторник сутринта. Когато се събудих, апартаментът бе огрян от щедра слънчева светлина, толкова ярка, че в първия миг се уплаших да не е избухнала наблизо някаква бомба. Единственият знак как бях преживял предишния ден бе още по-голямата разруха, царуваща в апартамента — още повече полуизядена храна, още повече отпадъци. Смъкнах спалния си чувал от леглото и се заех с подреждането. Първо трябваше да изчистя мръсните съдове от масичката за кафе, после почернялата тенджера с остатъци от някаква юфка и сос по дъното. В съзнанието ми бяха се запазили само бегли следи от сънищата ми: неясни, колебливи, крайно смътни. Привиждаха ми се непознати полуголи деца, с изпоцапани лица, притичващи из някакви полутъмни и мръсни стаи. И ми се струваше, че в цялата бъркотия неусетно се стопява цялата разлика между човека и звяра, че целият съществуващ ред е нарушен, че всичко познато е отхвърлено отвъд пределите на познатия ни свят.

Отново излязох навън. Този път реших да стигна до къщата на Рита, като обикалям по напречните улички. Не се бях изкъпал, нито се бях обръснал и сигурно съм изглеждал много зле. Усещах тялото си като някаква машина, единствено като средство, което ми е необходимо, за да ме премести от едно място до друго и после да бъде забравено.

Зачаках на ъгъла. Знаех, че Елена има часове в университета от десет сутринта, докато Рита трябва да отиде там следобед. Изтекоха десет минути, стана девет и четиридесет и пет, после девет и петдесет. Най-после Елена се показа на вратата, с пълна чанта с книги. Продължих тайно да я следя, докато тя преметна чантата си през рамо и затръшна вратата след себе си. Докато я следвах прикрит отдалече, докато я гледах как уверено действа, бях осенен от внезапното прозрение, че Елена винаги действа прямо и категорично, докато Рита вечно е променлива, колеблива, сливаща се с всичко наоколо, използвайки го като камуфлаж. За миг дори не успях да си припомня нейния образ. Вместо него в съзнанието ми се появяваше бяло петно, като фотография след неуспешно проявяване, на която се вижда само неясен фон, наподобяващ по-скоро празно пространство.

Изчаках, докато Елена изчезна надолу по улицата и едва тогава натиснах звънеца. Зад вратата се чуха стъпки и после се чу гласът на Рита, колеблив и напрегнат.

— Кой е?

— Аз съм.

Очите й проблеснаха, когато открехна вратата. Сигурно съм изглеждал много зле. Или донякъде налудничаво.

— Добре ли си?

За миг, както бяхме застанали съвсем близо, лице в лице, всички прегради между нас изчезнаха.

— Да. Не. Не зная. Бях болен.

— Опитах да се свържа с теб по телефона — обясни ми тя.

— О, така ли?

Стояхме все така, но не се гледахме в очите. Всичко се свеждаше само до това, че бяхме в еднакво положение: и двамата изплашени, и двамата засрамени, и двамата еднакво самотни.

Някъде отзад се чу шум от нечие движение. За миг погледът на Рита се кръстоса с моя, като завеса, която се вдигна, но веднага след това отново се спусна.

— Джон е тук.

Той беше в кухнята, седнал, какъвто си беше едър, тромав и непохватен, на един от плетените столове. Когато влязох, ми се усмихна със своята измъчена усмивка. Надигна се, за да се здрависа с мен. Усмивката му бе като на човек, който през целия си живот е понасял някакво не много голямо, но непрестанно страдание.