Нино Ричи - Къде отиде тя

— Мисля, че всичко се обърка — заговорих аз.

— И аз така предполагам.

— Не зная какво да правя.

— Нито пък аз. Май нищо не трябва да се прави.

Стъмни се съвсем. Вътре в колата мракът ми въздействаше уютно, като одеяло, с което можеш да се загърнеш срещу хладината. Рита седеше до мен, безмълвна, неподвижна, като някакво подобие на сянка.

— Не искам да мислиш, че вината е само твоя.

— Но е трудно да избягам от тази мисъл.

— Само че аз не съм дете. И двамата направихме това, което пожелахме. Може и така да се гледа на нещата.

— Да.

— С едно изключение обаче — че беше грешка.

Така стигнахме до споразумение как да възприемаме случилото се между нас и как да живеем занапред с него. В края на краищата това не бе най-голямото препятствие, пред което бихме могли да се озовем. Далеч по-трудно бе да си измислим достатъчно разумни основания всичко това да продължи. Или да се озовем пред прага на поредица от непоносимо мъчителни изживявания. Или да се оставим на течението на житейското ежедневие.

— Спомних си за онова дърво, което растеше край хамбара във фермата на баща ти — внезапно заговори Рита за нещо толкова неочаквано. — За голямата черница. Още ли е там?

— Не зная. Но помня, че отсякохме някои дървета.

— Говоря ти за онази черница, на която ми бе сковал една къщичка.

Всъщност не беше къщичка, а по-скоро една доста грубо скована платформа от стари дъски и летви, които се търкаляха из задния двор. Бях ги подредил точно в средата на короната на дървото, където се разклоняваха най-дебелите клони и ми бе най-удобно да закрепя дъските за къщурката на моята малка сестричка. От едната страна на дебелия ствол на черницата — нарочно бях подбрал онази страна, която той по-трудно можеше да вижда откъм котелното — бях забил няколко скоби, за да служат на Рита като стъпала, та по-лесно да се покатери нагоре до къщичката си.

— Помниш ли колко често ходехме там? — попита ме Рита.

— Да, помня.

— Ти все ми напомняше да не ходя там сама. Но аз много не те слушах. Защото много ми харесваше там. Беше толкова спокойно, бях сама сред тихо шумолящите листа и сред онова ухание. Уханието на черниците. Понякога бях способна да седя там с часове.

Дъждът така и не престана. Ала кой знае защо още не бяха включени светлините на уличните лампи. В безвъзвратно сгъстяващия се мрак всичко изглеждаше забулено в тъмнината и сякаш се разтваряше в нея, за да се стопи, отмие и изчезне нанякъде. Вече и движението на автомобилите понамаля. На фона на нежното потропване на дъждовните капки остана само притихналото очарование на ранната вечер, заредена с приказни очаквания.

— Какво те накара да си спомниш всичко това? — запитах недоумяващо аз.

— Не съм сигурна. Може би дъждът. Не мога да забравя как веднъж седяхме там ние, само ние двамата. А листата бяха тъй гъсто надвесени над нас, че дори капка не капна върху главите ни. И си казах тогава, че това да си имаш твоя къща. Само твоя. Къща, в която можем да останем сухи насред дъжда.

Беше ми болно да си спомням за нея като дете, колко пъти я бях пазил и гледал, как я бях носил на ръце, но и колко пъти не се бях грижил достатъчно за нея. Всички онези случки, които ни бяха довели дотук, където бяхме сега, каквито бяхме сега. И от това всичко ставаше още по-непоносимо.

— Мисля вече да си тръгвам — сепна ме тя, прекъсвайки унеса ми.

— Къде ще ходиш?

— Не зная. Някъде. За малко поне.

— Заради онова, което се случи?

— Може би. Заради всичко.

— Ако са ти нужни пари…

— Ще се справя.

Нямаше как в тъмното да видя израза на лицето й.

Последва пауза. Но съвсем за кратко.

— Знаеш, че не можем да го направим.

Бяхме достигнали до мъртвата точка. Всички признания бяха изречени, всяка възможност беше огледана и отхвърлена.

— Вероятно ще замина с Джон — съобщи ми тя. — Казвам го просто така, колкото да го разбереш от мен, а не от някой друг.

— Разбирам.

— Така ще е по-лесно. Той планира някакво пътешествие. И ме помоли да го придружавам.

— Предполагам, че не е моя работа.

— Сигурно си мислиш, че е много странно това наше приятелство.

— Не съм аз този, който трябва да говори за това — хладно обявих аз.

— Просто така ми е по-лесно. И това е всичко, което мога да кажа.

— Естествено. Но както и да е, поне съм ти благодарен, че ми го съобщи.

Едва сега светнаха уличните лампи. След миг и светна лампата в предната стая в къщата на Рита. Очевидно Елена си беше вкъщи. И наистина след малко я видях да прекосява стаята и да подрежда вещите си върху бюрото. Достатъчно бе да изтече още една минута и щеше да ни види как с Рита седим в моята кола пред къщата. И ще започне да си задава неизбежните въпроси за нас двамата.