Нино Ричи - Къде отиде тя

— От Америка ли идваш? — попита ме таксиджията.

— Да. Не. — Трябваше да се напрегна, за да говоря по-гладко на италиански. — От Канада. Но съм роден в Италия.

— Аха. — Той хвърли бегъл поглед в огледалото за обратно виждане, за да ме огледа по-добре. — За пръв път ли се връщаш?

— Да.

Таксито профучаваше през просторни площади с фонтани, сякаш целият град представляваше толкова голямо пространство за прекосяване, че се налагаше едва ли не да летим по права линия от началната до крайната точка на маршрута. Когато преминавахме покрай фонтаните, се почувствах безкрайно отчужден, тъй като не знаех нито имената им, нито тяхната история. Със същия успех можех да се озова, където и да е другаде по света, просто като турист, който поназнайва нещичко за мястото, където е попаднал, както и няколко фрази на местния език.

Таксиджията изглеждаше толкова уморен, че се усъмних дали не беше към края на смяната си. Лицето му беше посивяло и сбръчкано от изтощение.

— Навремето и аз си мислех дали да не замина за Канада — призна ми той. — Само че тук ми е по-добре.

Не знаех как да реагирам. Все едно да сравняваш ябълки и портокали или пък тези руини и фонтани, отдавна поели миризмата на толкова много история, с нещо напълно ново и свежо.

— Да, така е — благоразумно се съгласих аз.

Той запали цигара, след което ми подаде пакета.

— Пушиш ли?

— Да. Благодаря.

Продължихме сред мълчание. Преминахме покрай Пантеона. По малкия площад пред него крачеха много мъже в костюми. После видяхме как отвориха вратата на едно съвсем малко кафене.

— Пантеона — обясни ми таксиджията с леко срамежлив тон, сякаш се чувстваше неудобно, че не може да ми предложи по-внушителен подарък.

— Да.

Щом стигнахме пред хотела, той слезе от колата, за да ми помогне за багажа.

— Пази се от всичко. Хората често се опитват да се възползват от наивниците. Не е както преди.

Платих му. Ние отново бяхме само клиент и шофьор на такси и извършвахме само едно от плащанията в края на неговата смяна. Той ми благодари с кимване и напъха в джоба си банкнотите, които му бях дал, със същото срамежливо изражение, което помнех като дете върху физиономиите на моите съселяни, когато някой им даваше бакшиш. Накрая протегна ръка, за да раздруса моята:

— Добре дошъл у дома — поздрави ме той.

Моят хотел се намираше сред лабиринта от страничните улички, заобикалящи пиаца Навона, и представляваше тясна, стара сграда, отдалече изглеждаща като поовехтяла и незначителна светска матрона. Наистина фасадата бе облицована с мрамор и над улицата се спускаше голям навес, но ако погледът се вдигнеше нагоре, се виждаха само порутени балкони с ръждясали метални парапети и ронеща се мазилка около тях. Вътре се повтаряше същият контраст между някогашното изящество и сегашната занемареност. Тясното фоайе на времето очевидно е било разкрасено с позлатен варак и барелефни орнаменти, от които понастоящем се бяха запазили доста оскъдни останки. Тясното стълбище водеше към тънещи в полумрак коридори, от които посетителите се озоваваха във възтесни стаички, напомнящи повече за помещенията в някой третокачествен пансион. Моята стая имаше малко балконче, надзъртащо над вътрешния двор, който вонеше на боклук и отпадъци от храната на ресторантчето към хотела. През първата си нощувка тук спах тежко заради объркването от часовата разлика, но на няколко пъти шумни гласове, долитащи отвъд стените на дворчето, успяха да ме събудят. Все ми се струваше, че идват от дъното на някакъв дълбок кладенец подобно на някакъв подземен спазъм там, нейде в земните недра, носещ някакво тайно послание, което аз, колкото и отчаяно да се мъчех в съня си, все не успявах да проумея.

Първите няколко дни посветих на това да кръстосвам улиците на големия град. Портиерът на хотела — всъщност още момче, с удивително свежо детско лице, спретнато и приветливо — всеки ден ме посрещаше с идеално изгладена безупречно бяла риза и добре изчеткани панталони с остри ръбове. Та именно той ми предложи да посетя тези или онези забележителности, като се стараеше да ми подбира най-удобните маршрути, посочвайки ги с пръст върху картата в моя пътеводител. Не забравяше да ми напомня да се пазя от циганите, от крадците и от просяците. Той ме съветваше с толкова категоричен тон, че за беля отначало аз напълно му се доверявах, но скоро установих, че момчето бе способно най-лекомислено да обърка една забележителност с друга, подобна на нея. Цитираше грешни дати за построяването на този или онзи храм или дворец. Говореше английски, прекалено често използвайки американски идиоми, макар че надали бе излизал някъде по-надалеч от предградията на Рим. Пред мен обаче — вероятно защото бях от онези, завърналите се от Новия свят, дето тук ги наричаха американо — той се поотпускаше и ми споделяше как мечтае и той един ден да потегли през океана също като шофьора на таксито, за да попадне в страната на неограничените възможности. По-късно случайно го видях изправен спокойно отвън, край главния вход на хотела, с бялата си риза и лъснатите си обувки, да си пуши цигарата с доволен вид. Отдалеч си личеше, че този младеж си беше у дома, чувстваше се на мястото си и тук му беше така добре, както не би могло никъде другаде по света, сякаш всяко паве по улицата, всеки сантиметър от поолющените хоросанови мазилки и напуканите мраморни фасади на сградите му осигуряваха средата, от която той се нуждаеше, за да се чувства добре.