Нино Ричи - Къде отиде тя

За пътуването си до Вале дел Соле взех кола под наем — един стар „Опел“ с пастелно син цвят. С агенцията за коли под наем ме свърза портиерът на хотела. Този автомобил беше също толкова смрадлив, колкото и целият град наоколо, в него се усещаше същата смес от неясни миризми. На всичкото отгоре двигателят се задави на няколко пъти, докато се мъчех да си проправя път сред предградията на града. Но щом излязох на простор по магистралата, колата сякаш се оживи и започна да работи по-ритмично. Човекът, от когото я наех, търговец на коли, с оредяла коса и мазна усмивка от Трастевере, ми поиска само едномесечна предплата, при това в брой — заяви, че въобще не използва кредитни карти или банкови бордера; дори и паспорта не ми поиска, така че не можеше да бъде сигурен дали няма просто да потегля с колата и никога повече да не я върна.

Извън очертанията на Рим тежкият градски въздух отстъпи пред ясната, чиста провинциална атмосфера. Пейзажът бе залят от слънчевите лъчи. Хълмовете, струпани от двете страни на магистралата, бяха осеяни с невзрачни селца и градчета, живописни, старомодни и странни, подредени като за снимки в туристически пътеводител. Вероятно тези селища не се различаваха кой знае колко от селото, към което пътувах, следователно всяко от тях също притежаваше своята виеща се главна улица, своите кръчми, своята църква на своя най-близък хълм, както и своите старци, насядали по своите балкони на втория етаж на къщата, за да оглеждат всичко, което се случва долу, по прашните улички. И все пак това, което ме порази най-силно като нещо до болка познато, бе тяхната красота, обгръщаща ме като гигантска завеса, зад която се криеше истинската им същност. Гледани от магистралата, те ми се струваха безнадеждно недостъпни; нямаше нито как човек да се промъкне до тях, нито как да се измъкне. Към тях нямаше отбивки за водещи нагоре черни пътища, които да слагат край на лентата от блестящ на слънцето асфалт, за да се потопи пътникът в мистерията, която привидно ги обгръща.

Преминах и покрай манастира Монте Касино 9 9 Прочут хълм в средна Италия, на чийто връх се е издигал величествен манастир (отначало абатство, основано от св. Бенедикт през 524 г.), подобен на непристъпна крепост. По време на кампанията на американските войски от лятото и есента на 1944 г. е изиграл ключова роля в ожесточената съпротива на германската армия. Американците накрая се принудили да бомбардират и сринат манастира до основи. — Б.пр. . И сега оголеният хълм се извисяваше величествено, напълно възстановен от опустошението през войната. Подножието му бе скрито сред шубраци, над които имаше само сипеи. Господин Амхърст веднъж сподели с мен, че се е сражавал тук в редиците на американската армия. На мен всичко това ми се струваше като ирония на съдбата — той е бил войник точно тук, когато моят баща е бил още момче, скитащо се из пасищата само на няколкостотин километра от тази местност, а майка ми може би е чувала ехтежа от бомбите чак във Вале дел Соле и си е мислела за младите войници, преминали през нашето село, които после може би са загинали при отбраната на манастира. Сега на върха на хълма се издига новият манастир, изцяло възстановен, една белееща се впечатляваща крепост, до която пътуват много туристически автобуси. Всичко, което се е случило тук, се описва може би само в два-три реда в туристическите пътеводители: толкова и толкова са загинали, тези и тези стени са били срутени и после наново иззидани. Останали са може би само дупките от куршумите, както и някои други второстепенни свидетелства, свързани помежду си по неведом за нас начин.

След завоя при Венафро продължих по широко, наскоро павирано шосе, прекосяващо пищно зеленееща се равнина, а в далечината се синееха множество планини. Това бе пътят, който заедно с майка ми преминахме, за да стигнем до Неапол, откъдето преди две десетилетия напуснахме страната. Сега не можех да го позная, освен само по най-общи и най-смътни признаци. Дори ми се струваше, че всеки друг ландшафт с поле и планини зад него можеше да ми послужи като заместник на този тук, който бавно се разкриваше пред очите ми. Спрях да напълня резервоара край една бензиностанция. Всичко тук бе съвсем нормално, както на всяка друга бензиностанция навред по света: от едната страна имаше барче, за да се изпие по едно кафе, от другата — магазинче, отпред бяха бензиновите колонки, а отзад гаража. С изключение на по-малките размери на колите — тази не много ясно дефинирана отлика за европейщина — аз можех да си представя, че се намирам, където и да е било другаде, на някаква брулена от ветровете магистрала, където наливат бензин в резервоарите, а пътниците спират, за да се подкрепят с кафе или с безалкохолно или просто да се изпикаят. На пътя, доста нелепо, се олюляваше от вятъра огромна жълта табела с надпис на английски: КЕШ ЕНД КЕРИ.