Нино Ричи - Къде отиде тя

Край стената на една от къщите имаше каменна пейка. Намираше се на самия край на селото и представляваше просто една тясна сива плоча с издълбано кръгче в средата. От едната й страна се забелязваше дребен белег, по-скоро цепнатина, издълбана може би от ръката на някое момче, скучаело тук с пирон или тел в ръка. Можех дори да го видя, да видя ръката му, можех да усетя как го облива жаркото юлско слънце. За миг пренесох този образ в паметта си, защото ръката на това момче беше моята собствена, а вместо пирон или тел в тази ръка стърчеше монетата от пет лири, подарена ми от някой съсед или от някоя от моите лели. Това беше къщата на дядо ми, онази, която той ми бе завещал, където бях живял, където всичко се бе случило. Ето я вратата с износения праг, ето ги и стъпалата, водещи надолу към обора, ето я пейката, макар че сега не беше такава, каквато я помнех, не вдъхваше вече толкова страхопочитание, а се оказа най-обикновена, реална, нищо неговореща каменна плоча. Мястото обаче не се оказа чак толкова окаяно, както се бях опасявал: покривът още си беше на мястото, стените не бяха помръднали, предната врата още се крепеше на пантите си. Имаше катинар на вратата, сякаш някой се бе опитал да запечати имота срещу всякакви промени и бе решил да не допуска времето да прекрачи този праг.

Чух някакъв звук зад гърба си — един старец зави зад ъгъла, идвайки откъм площада, преметнал мотика през рамото си. За миг ми се стори, че го познавам, че ще мога да си спомня името му, напиращо на устните ми; ала нищо не се получи. Той засенчи с ръка очите си срещу слънцето, за да ме огледа, като приближи, сетне ми кимна леко за поздрав. Сега бе моментът да бъде казано нещо, някакво обяснение за моята поява тук.

Погледът му се отклони към колата, спряна край пътя, очите му се присвиха, за да разчетат написаното на табелата, та по номера на автомобила да стане ясно откъде идвам.

— Търсите ли нещо? — Заговори ме с онази вежлива официалност, пазена само за външни хора, напъвайки се да говори на правилен италиански.

Стори ми се, че ще е прекалено да разкрия кой съм.

— Само се чудех чия е тази къща — смутено отвърнах аз.

— Това е старата къща на кмета. — Това бе титлата, с която открай време бе известен тук дядо ми, „кмета“, защото навремето, при фашистите, за кратко е бил кмет на селото. — От двадесет години стои празна. Марта се грижи за нея, там нагоре по улицата е.

Отново се вторачи в мен.

— От Рим ли идвате?

— Да. Да.

Той още ме оглеждаше внимателно, вслушваше се в акцента ми, преценяваше дрехите ми. Нищо не му подсказваше, че тази къща е важна за мен, ала все пак той искаше да повярва, че по някакъв странен, чужд нему начин тя значи нещо за мен.

— Ако искате да научите повече за тази къща, трябва да говорите с Марта — рече ми той. — Направо по улицата, както ви казах. На номер дванадесети е.

След което се обърна и си тръгна.

Вратата на номер дванадесети зееше широко разтворена. Над нея висеше завеса от пъстроцветни найлонови ленти, да опази поне донякъде да не нахълтват вътре мухите. Дори и тази завеса породи порой от спомени в мен: нали именно тук живееше моята пралеля Лучия, нали тук се бе преместил дядо ми, когато майка и аз заминахме и неговата къща бе запечатана. В неделните дни, когато бях малък, тук се събирахме на обяд — още помнех как вряха казаните над огнището в двора, още помнех уханията на вкусните домашни гозби, празничната атмосфера, която не беше много по-различна от тази по време на неделните ми гостувания много по-късно в дома на семейство Амхърст в Мърси, когато все ти се струва, че времето е спряло.

Чух шумолене от нечие движение вътре, но не можах да видя никого през завесата.

— Може ли да вляза? — провикнах се аз.

— Кой е?

Гласът прозвуча остро и враждебно, сякаш бях прекъснал някаква важна работа. Но преди да успея да отговоря, последва още едно движение и една костелива ръка отметна завесата. Жената зад нея се взря в мен, надигнала глава, понеже едва достигаше до гърдите ми, съсухрена и сбръчкана. Това бе Мария, дъщерята на пралеля ми Лучия — сестрата на дядо ми, която ние всички бяхме свикнали да наричаме просто Марта.

Погледът ми инстинктивно се сведе към крака й и подсъзнанието услужливо ми подсказа онова, което съзнанието ми отдавна бе забравило: че единият й крак беше деформиран по рождение. На единия от глезените й бе прикрепена грубо изработена скоба.

— Аз съм Виторио. Твоят братовчед. Внукът на кмета.