Нино Ричи - Къде отиде тя

От леля Тереза знаех, че един от моите чичовци държи малък ресторант в града, някъде не много далеч от центъра, на виа Катания. Дните обаче лениво се нижеха, а аз все не можех да се наканя да прескоча до там. Причината бе в притеснението, което изпитвах заради смъртта на баща си — неминуемо щеше да се стигне до някакъв неудобен за мен разговор, с вплитащи се в него изрази на престорено съчувствие и недоизказани съмнения, докато седя заедно с роднините си в задната стаичка на ресторанта, а те всъщност щяха да изгарят от нетърпение отново да се заловят за ежедневната си работа. Същото, нямаше съмнение в това, щеше да се повтори и във Вале дел Соле. Сега аз наистина бях близо до там, до родния край на предшествениците си, така че може би именно заради това ме напусна припряността и въобще не бързах да отпътувам за селото. Изтекли бяха около три седмици от последния ми разговор с Рита. Навярно тя вече е пристигнала там, не ме е заварила и си е тръгнала огорчена. Или пък се събуждаше посред нощ, обляна в студена пот, ужасена от това, което се бе случило между нас. А може би просто съзираше цялата безсмисленост на това отново да се срещнем. С всеки изминал ден и с всяка моя следваща обиколка из града усещах как желанието ми за среща с нея отслабва. Можех да си остана тук, в столицата, да изчезна безследно в този многомилионен град и тогава нищо нямаше да се промени, никой нямаше да се втурне да ме издирва, нито пък щеше да има нужда да се търсят отговорите на въпросите, които бях донесъл със себе си.

Моята майка точно по същия начин бе дошла тук, преди да напуснем завинаги Италия, защото и тогава Рим е служел чудесно за същата цел: да се скриеш в него, да изчезнеш безследно сред лабиринта от толкова много улици и квартали. Така постъпваха младите мъже, които идваха с хиляди тук от провинцията, за да търсят работа. Или младите жени, търсещи спасение от одумванията на съседи и роднини по родните си села или градчета. Когато майка ми бе пристигнала тук, привидно с намерението да се събере със съпруга си в далечната Канада, аз я възприемах донякъде като изгубила се сред това многолюдно множество, добрала се с влак или автобус не до едно определено място на географската карта, а по-скоро до света на своите мечти; място, до което можеш да се домогнеш или от което можеш да се върнеш с твърде много усилия. Тогава тя още бе толкова млада, приблизително на моите години сега, бременна с Рита, но отказваща да преклони глава пред съдбата. И тя тогава е крачела из същите тези улици, които сега кръстосвах аз. И много лесно е можела да се изгуби сред тях, както сега аз се опасявах, че може да се случи с мен. Или да срещне някой синеок мъж и да замине с него за някоя чужда, далечна страна. Или да остане да живее тук и още да обитава някое скромно жилище сред тези тесни, анонимни улички, бедна и поостаряла, докато простира прането на балкона си. Ето, може би тъкмо тук е пристъпвала, забързана нанякъде. Или пък се е спряла, за да обмисли за пореден път шансовете си. Нали е носела дете в утробата си, за което още са съществували шансове да оцелее. Или може би никога не й се е налагало да прави подобен избор.

Веднъж, докато се разхождах край тукашния университет, попаднах в едно обширно гробище, имащо вид на приказно царство, с надгробните мавзолеи с арки и колони, които приличаха на миниатюрни дворци, спретнато подредени край широките алеи, застлани с белеещ се чакъл. Колкото навлизах по-навътре в него, толкова повече изникваха пред мен по-скромни надгробни паметници, очевидно на по-бедни покойници — прости каменни плочи или стели, от които само някои имаха статуи отстрани, а повечето — единствено овални емайлови портрети на погребаните. Сред тази гора от надгробни камъни видях дори няколко гроба с фамилията Иноченте — може би на някакви мои далечни роднини, макар че можеше да се окажат и на съвършено непознати хора. На един от тях дори съзрях издълбано в камъка името Кристина — името на майка ми, макар че вече не можех да си спомня дали тя бе взела фамилията на баща ми или бе запазила моминското си име, какъвто бе обичаят на нашите жени. Само че на тази Кристина не е било съдено да доживее до възраст за женене, понеже бе живяла всичко на всичко само два дни — на надгробната й плоча бе написано „11 април — 13 април 1919“. А най-отдолу на плочата бе добавено само „ДАЙ НИ СИЛА, ГОСПОДИ“.

Имаше още един участък в гробището, доста по-отдалечен, който ми се стори много по-изоставен от останалите. Там всичко тънеше в бурени, а надгробните плочи бяха по-стари и по-скромни. Надписите по тях се оказаха дотолкова изронени, че отначало не разбрах, че не бяха на италиански, а на някакъв друг език. Някои от плочите бяха съвсем малки, но със закрепени отгоре каменни свещници. Спомних си, че евреите ги наричаха менора. На една от тези надгробни плочи, почти изравнена със земята, се четяха само три думи на италиански: „ЗАГИНАЛ В АУШВИЦ“. Камъкът така бе слегнал в пръстта, че ставаше ясно, че няма нищо под него, че служи само като белег за гроб. Нямаше как да се разбере колко от другите надгробни камъни наоколо, килнати или полегнали — с техните почти неразбираеми надписи — крият подобни истории. Спомних си как в нашето село разказаха за едно съседно село, където паднали толкова много бомби, че всички къщи били опожарени и дори гробището не било пощадено, та от гробовете останали само грозно зеещи ями. Те са били може би същите войници, които са били разквартирувани в къщата на дядо ми, с които моята майка си е разменяла шеги, които стреляли по някакъв паяк в стаята си, пропълзял по стената над леглото. Трудно е да се повярва как те са били част от същата онази война, от която са останали тези празни гробове.