Нино Ричи - Къде отиде тя

— Е, аз вече трябва да тръгвам.

— Разбира се. Изпрати ми пощенска картичка.

Изпрати ме до вратата. Погледът ми машинално се насочи към килимчето отстрани, където видях зимните ботуши на Рита, оставени там при заминаването й.

— Още ли се виждаш със Сузана? — внезапно се заинтересувах аз.

— Да. Ама не много често. Само от време на време.

— О…

Тя се засмя.

— Мисля си, че ти още вярваш, че дори и лесбийките могат да живеят на семейни начала.

— В общи линии, да.

За кратко останахме сковани там, на прага, но и двамата се чувствахме безкрайно неловко. В следващия миг се пристъпихме един към друг за нещо като прощална прегръдка.

— Да се надяваме все пак, че все ще намериш това, което търсиш — пожела ми тя.

Не бях съобщил на семейството си за заминаването. Когато бях дете, едно завръщане в родния край винаги бе предмет на ритуални приготовления, едва ли не като при погребение: завърналите се трябваше да бъдат настанявани във всекидневната или кухнята вечерта преди заминаването си и през цялата тази дълга-предълга вечер да посрещат и изпращат различни просители, мъкнещи своите пликове или пакетчета с подаръци за близките им там, със заръка непременно да бъдат връчени лично на получателите. Винаги ме бе поразявало колко безрадостен е този ритуал, сякаш завръщането в родния край беше въпрос на огромен риск или на заплаха, или пък на неизказана присъда срещу онези, които оставаха тук. Веднъж ми се наложи да придружавам баща си, който отиде да се види със своя братовчед Алфредо. Татко взе със себе си един малък пакет, увит в кафява бакалска хартия и превързан с канап. Трябваше да бъде предаден на майка му, обаче в онази паметна за мен вечер той така и не дръзна да погледне чичо Алфредо в очите, докато му връчваше своето пакетче. Може би е ставало дума за някакъв дребен подарък, нищо повече навярно, шал или памучен плат като онзи, който ми бе подарила при друг случай леля Тереза; но баща ми го държеше само с три пръста, сякаш го бе срам, като че ли признаваше провала си, неспособността си да се завърне по родните места.

Оставаше по-малко от седмица преди заминаването ми, когато се обадих на леля Тереза.

— Ще пътувам — рекох й аз. — За Италия. Мисля, че е редно да знаеш.

Никога не споделих с леля си какво ме бе тласнало към това решение. Нито се вълнувах как ще реагира тя, защото знаех, че нищо не може да я заинтересува, освен нейните собствени увлечения. Понякога се държеше самодоволно, друг път сърдито, дори можеше да ми говори с циничен тон, какъвто в миналото не си спомнях. Но явно сега й въздействаше атавизмът, който бе усвоила от религиозната секта, към която се бе присъединила, така че с нея бяхме безкрайно отчуждени. В редки случаи бе способна да реагира много по-адекватно и тогава изцяло ме разбираше. Но тази промяна настъпваше само когато я спохождаше миг на просветление.

— Там няма да ти бъде лесно — предупреди ме тя. — Местните хора никога нищо не забравят.

— Зная това.

— По-добре се отбий при леля си Катерина, която живее извън селото. Тя винаги е уважавала майка ти.

Оставаха ми още няколко дни в очакване. Всичко в апартамента се ограничаваше само до пътната ми чанта и сака, пълен с дрехи, разбира се, и матрака, кухненската маса и един-единствен стол. Напоследък прекарвах дните си в четене на романи и пиене на кафе в околните кафенета. Живеех като отшелник, но в същото време се наслаждавах на живота сякаш в някакъв чужд на мене град, сякаш очаквах социален трус — революция или държавен преврат — да ме застави да се върна у дома.

Единственото, което в последния момент ме накара да се пораздвижа, бе необходимостта да се погрижа за колата си. Свързах се с един търговец на стари автомобили, чийто офис се намираше точно на отсрещния тротоар. На него му бе направило впечатление какъв голям и старомоден автомобил притежавам. Колата беше само на осем години, но вече имаше вид на антика, на автомобил, който можеш да шофираш единствено защото се стремиш към показност.

— Твърде трудно е да се возиш с такава кола в днешно време — обади се търговецът.

— Тя принадлежеше на баща ми. Самият той мъчно се оправяше с нея.

Той ми предложи за нея осемстотин долара. Не след дълго документите по прехвърлянето на колата бяха уредени и някой вече й бе намерил място насред паркинга. На предното стъкло се мъдреше надпис „Продава се“, с което бяха окончателно заличени всички следи от краткотрайното притежание на автомобила на баща ми.