Нино Ричи - Къде отиде тя

Марта вече започна да губи търпение.

— Не се прави на глупачка. Колко къщи има тук? Ако не е едната, ще е другата.

— Да не искаш да кажеш, че е заради къщата на стария кмет?

В стаята се усещаше зараждане на интрига, което ми се струваше познато: спомнях си, че когато още бях дете, двете жени или други като тях, седнали в кухнята на майка ми, си разменяха клюки, нападки и заплахи, шегуваха се и си споделяха.

— Хайде, Мария, остави я, не се занимавай повече с нея — намеси се третата жена със забрадката, която седеше до масата. — Кълна се, че го познах още щом го видях. Ела, скъпи, трябва да си спомниш за Мария и за мен, Джузепина. На времето често се отбивахме при майка ти.

— Какво ще ти помни, тогава беше още дете — прекъсна я Марта.

— Вярно е. Колко ли години се изтърколиха оттогава?

Мария най-после прекоси кухнята и седна на един от столовете.

— Беше точно пет години, преди дядо му да умре. Много добре помня това — изрече тя. — Тъжно бе да се гледа кмета, когато това се случи. Накрая започна да си губи ума.

Те продължаваха да се ровят в спомените, едновременно с ловка прикритост и с безцеремонна прямота, с подозрителност и със сприхавост подобно на накацали по дърветата птици, които са се разкрякали заради опасността, че трябва да литнат още в следващия миг.

— Марта бе тази, която се грижеше за къщата на дядо ти — припомни ми Джузепина. — След като дядо ти реши да ти я остави в наследство. Истина е, че тя все повтаряше, че един ден ще се върнеш. Тя все така гледаше на нещата, както си бяха едно време.

— Сега няма нищо общо с тогава — веднага я опроверга Мария. — Той е дошъл просто защото тука е роден.

— Все същото е.

— Значи тогава вие сте били приятелки на мама — отбелязах аз.

— Да, да — потвърди Мария забързано и додаде: — Ти трябва да помниш моя Винченцо, нали? Двамата често играехте заедно. Сега той е там долу, в Рим.

— Аха.

Когато си тръгнаха, след тях остана следа като от съвсем чужд човек, който е преминал през къщата. Струваше ми се, че бяха дошли единствено, за да ме изпробват, за да проверят какво си спомням или как мога да се намеся в живота им. Но кой знае, може би бяха наминали просто така, за да ме зърнат — нали съм бил приятел със сина на едната. Тук времето течеше различно, хората имаха много търпение, двадесет години не представляваха нищо и не стигаха, за да бъде изчерпана една история докрай. В очите на моите съселяни аз можех да бъда войник, който се е завърнал след много години, прекарани нейде далеч — така че за всичко, случило се с мен, докато бях отсъствал, беше неуместно да се пита, понеже не беше част от тази история и нямаше никакво значение до момента, в който не прекрачих отново прага на дядовата си къща, до момента, в който не се прибрах у дома.

Скоро след като двете жени си тръгнаха, пред къщата спря селският пощальон — блед и кльощав млад мъж, с малко смешна униформа, състояща се от къси панталони, риза и шапка.

— Аз съм пощаджията — рече той, сякаш давайки обяснение за униформата си, каквато не бях виждал никъде другаде. — Или поустмен, както му викат там, в Америка.

Той остави в ъгъла торбата с пощенските пратки, след което двамата с Марта загадъчно изчезнаха нагоре по стъпалата към втория етаж. Чух само как си поговориха напрегнато, но след секунди той слезе обратно в кухнята.

— Ще ти помогна за леглото — рече ми пощаджията. — Мисля, че двамата ще се справим.

— Извинявай, ама не те разбрах?

— Марта ми рече, че ще се преместиш долу, в старата къща на кмета.

— О. Да.

Оказа се, че такъв бил планът на Марта. Сякаш за нея това бе въпрос от съдбовно значение и аз непременно трябваше да се установя тъкмо в дядовата си къща. Може би го възприемаше като завършек на дългогодишните си усилия по поддържането на къщата.

Младият мъж ме поведе нагоре по стъпалата и така се озовахме в тясна стая, където имаше само един стар, разглобен креват с метални табли и един дюшек.

— Първо ще свалим дюшека долу — обясни ми той. — Ти го хвани отпред.

Щом го отнесохме до къщата на дядо, се наложи да изгубим още малко време, завивайки по тясната вита стълба към втория етаж. Опряхме го о стената на стаята, която навремето беше спалнята на мама.

— Признай си, че не ме помниш — каза ми младият мъж. — С теб често излизахме наоколо, за да се катерим по склона. Стигахме чак до Коле ди Папа.

Аз като че съм бил приятел с всички тук наоколо: с Винченцо на Мария, с братята и сестрите на Лучия от съседната врата. Само че с този беше някак си по-различно.