Джефри Арчър - Търговецът

Когато денят най-сетне настъпи, Пърси заведе Дафни на обяд в „Риц“ и след като за стотен път прегледаха списъка с гостите и църковните химни, които ще бъдат изпълнени на бракосъчетанието, двамата насочиха вниманието си към събитието следобед.

— Дано не ни задават въпроси — подхвана Дафни. — Защото е сигурно, че не знам отговорите.

— О, убеден съм, моето момиче, че няма да ви подлагат на такова изпитание — успокои я Пърси. — Не че някога съм ходил на раздаване на дипломи. Ние, Уилтширови, не се славим като особено ученолюбиви — допълни той и прихна така, сякаш се е закашлял.

— Отърви се от този навик, Пърси. Ако ще се смееш, се смей, ако ще кашляш, кашляй.

— Както кажеш, моето момиче.

— И престани да ме наричаш „моето момиче“. Вече съм на двайсет и три години, пък и майка ми и баща ми са ми дали напълно приемливо име.

— Както кажеш, моето момиче — повтори годеникът й.

— Ама ти изобщо не ме слушаш! — Тя си погледна часовника. — Хайде да тръгваме. Само това оставаше да закъснеем.

— Точно така — съгласи се Пърси и помоли сервитьора да им донесе сметката.

— Имаш ли представа къде отиваме, Хоскинс? — попита Дафни шофьора, когато той й отвори задната врата на ролс-ройса.

— Да, милейди, миналия месец, докато вие с Негова Светлост бяхте в Шотландия, си позволих да проверя пътя.

— Браво на теб, Хоскинс — похвали го Пърси. — Добре че си го направил, инак нищо чудно да кръжим цял следобед.

Хоскинс подкара автомобила, а Дафни погледна мъжа, когото обичаше, и си помисли какъв късмет е извадила с него. Всъщност си го беше харесала едва шестнайсетгодишна и нито веднъж не се бе усъмнила, че е направила правилния избор, макар че самият Пърси и не подозираше за това. Винаги го бе смятала за прекрасен, добър, грижовен и мил — е, със сигурност не беше пръв красавец, затова пък бе много представителен и изискан. Всяка вечер младата жена благодареше на Бога, че избраникът й се е отървал здрав и невредим във войната. След като Пърси й бе съобщил, че заминава с шотландските гвардейци за Франция, Дафни бе прекарала три от най-нещастните години в живота си. От този миг нататък все си мислеше, че всяко писмо, всяко телефонно обаждане й носят вестта за смъртта на нейния любим. В негово отсъствие и други мъже се опитваха да я ухажват, всички обаче удряха на камък: досущ Пенелопа Дафни чакаше избраникът й да се върне. Повярва, че той наистина е жив, едва когато го видя на мостика в Дувър. Щеше да помни до гроб милите думи, които Пърси изрече още в мига, щом я зърна:

— Какво съвпадение, моето момиче! Тъкмо си мечтаех да те видя тук.

Той нито веднъж не спомена примера на баща си, макар че „Таймс“ посвети на некролога на покойния маркиз половин страница, където се описваше подвигът му на Марна и се казваше, че той е обезвредил собственоръчно цяла германска батарея и е „един от най-великите герои от войната, удостоени с кръст Виктория“. Когато месец по-късно край Ипр загина и по-големият брат на Пърси, Дафни най-сетне проумя колко много семейства са сполетени от една и съща злочестина. Сега Пърси бе наследил титлата: дванайсети маркиз на Уилтшир. Само за няколко седмици благородническото звание бе сменило трима притежатели.

— Сигурен ли си, че не сме сбъркали пътя? — попита младата жена, когато тръгнаха по авеню Шафтсбъри.

— Сигурен съм, милейди — потвърди Хоскинс, очевидно решен да се обръща още отсега към Дафни с титлата, въпреки че те двамата с Пърси още не бяха женени.

Годеникът й пак се закашля.

— Помага ти да свикнеш, моето момиче.

Тя се почувства на върха на щастието, когато Пърси й съобщи, се напуска Шотландския гвардейски полк, за да поеме семейните имения. Колкото и да му се възхищаваше в тъмносинята униформа с четирите месингови копчета с еднакво разстояние между тях, с ботушите с шпори и със смешната шапка на червени, бели и сини карета, тя искаше да се омъжи за фермер, а не за войскар. Изобщо не й се живееше по разните му там колонии в Индия и Африка.

Завиха по Малет стрийт и видяха множество, което се качваше по стълбите пред величествената страда.

— Ето го и ректората! — възкликна младата жена, сякаш се е натъкнала на все още неоткрита пирамида.

— Да, милейди — отвърна Хоскинс.

— И не забравяй, Пърси… — подхвана Дафни.

— Какво, моето момиче?

— Не говори, ако не те питат. Тук не сме в свои води и не искам да ни направят за смях. Сети ли се да вземеш поканата и билетите с местата?

— Сложих ги някъде — отвърна той и затърси по джобовете си.