Джефри Арчър - Търговецът

— Не ви я давам за два пенса — току се провикваше дядо, хванал с две ръце някоя зелка. — Не ви я давам и за едно пени, дори за половин пени. Не, давам ви я само за фартинг 1 1 Бронзова монета от четвърт пени, извадена от обращение през 1961 г. — Б.пр. .

Това са първите думи, които помня. Още преди да съм проходил, най-голямата ми сестра ме е слагала в щайга от портокали и ме е оставяла направо на улицата, до сергията на дядо, та да е сигурна, че ще започна отрано чираклъка.

— Нека и той свят да види — обясняваше дядо на купувачите и ме сочеше, както седях в дървената щайга.

Да ви призная, първата дума, която съм изрекъл, е „дядо“, втората — „фартинг“, а когато навърших три години, вече можех да повторя от край до край всичките му призиви към минувачите. Не че някой в семейството знаеше със сигурност кога точно съм роден: баща ми прекарал нощта зад решетките, а мама починала още преди да съм проплакал. Дядо бе почти сигурен, че съм дошъл на бял свят в събота, по всяка вероятност през януари, и бе убеден, че годината е била 1900, при всички положения знаеше, че е било по времето на кралица Виктория. Така решихме, че явно съм роден на двайсети януари 1900 година, събота.

Майка си не познавам, защото, както вече обясних, тя издъхнала в деня, когато съм се родил. „При раждане“, уточняваше енорийският ни свещеник отец О’Мали, аз обаче така и не разбирах какво казва, докато след години и на мен не ми се струпа на главата. Отец О’Мали все повтаряше, че ако изобщо имало светици, то това била майка ми. Баща ми, когото никой не би описал като светец, денем работеше като докер, нощем живееше в кръчмата и се прибираше призори у дома, понеже това бе единственото място, където можеше да се наспи, без да го притесняват.

Семейството се състоеше още от трите ми сестри: най-голямата — Сал, която беше на пет години и знаеше кога е родена — посред нощ, заради което баща ми така и не мигнал, Грейс, която беше на три години и не държеше буден никого, и червенокосата Кити, която беше на година и половина и вечно цивреше.

Глава на семейството беше дядо Чарли, на когото бях кръстен. Спеше в своя си стая на приземния етаж в къщата на Уайтчапъл Роуд не само защото беше най-възрастен, но и защото именно той плащаше наема. Останалите се блъскахме в теснотията в стаята отсреща. Имахме на приземния етаж още две стаи, кухничка и нещо като голям килер, който Грейс предпочиташе да нарича гостна.

В градината без стръкче трева имахме и нужник, който деляхме с ирландското семейство от етажа над нас. Имах чувството, че ирландците излизат още в три през нощта.

Дядо, който си вадеше хляба като уличен търговец, държеше сергия на ъгъла на Уайтчапъл Роуд. След като вече можех да излизам от щайгата и да обикалям другите сергии, бързо открих, че според местните жители дядо ми е най-добрият търговец в Ийст Енд 2 2 Голям работнически квартал на изток от лондонското Сити. — Б.пр. .

Баща ми, който, както вече ви обясних, беше докер, не се вълнуваше много-много от нас и макар понякога да печелеше по цяла лира стерлинга на седмица, парите винаги се озоваваха в „Черния бик“, където отиваха за бира, карти и домино в компанията на съседа Бърт Шорокс, който сякаш не можеше да говори и само сумтеше.

Всъщност добре че беше дядо, инак нямаше да има кой да ме накара да посещавам началното училище на Джубилий стрийт. Именно „да посещавам“, защото, щом отидех там, общо взето, не правех друго, освен да блъскам капака на тесния чин и от време на време да подръпвам плитките на Дебелата фукла, момичето пред мен. То се казваше Ребека Салмън и беше дъщеря на Дан Салмън, собственика на фурната на ъгъла на Брик Лейн. Фуклата знаеше съвсем точно къде и кога се е родила и току ни напомняше, че е с близо година по-малка от останалите в класа.

Едвам дочаквах края на часовете в четири — веднага след звънеца трясвах за последно капака на чина и хуквах да помагам на сергията на Уайтчапъл Роуд.

В събота дядо ме възнаграждаваше, като ми разрешаваше да го придружавам рано-рано сутринта до пазара „Ковънт Гардън“ 3 3 Най-голямото тържище за плодове, зеленчуци и цветя в Лондон, съществувало от 1661 до 1975 г. — Б.пр. — там той подбираше плодовете и зеленчуците, които по-късно щяхме да продаваме на сергията, разположена точно срещу хлебарницата на господин Салмън и закусвалнята на Дънкли до нея.