Джефри Арчър: Търговецът

Когато дядо ме попита какво искам за петнайсетия си рожден ден, аз отговорих, без изобщо да се колебая:

— Сергия.

Допълних, че почти съм спестил пари, за да си купя. Дядо прихна и ми рече, че и неговата е добра и когато му дойде времето, ще поема нея. Сетне ме предупреди, че както биха се изразили богаташите, именно това е „актив“, и за всеки случай добави никога да не съм влагал пари в нови неща, особено ако се задавала война.

Господин Салмън вече ми беше казвал, че преди близо година сме били обявили война на германците — никой от нас не беше и чувал за ерцхерцог Франц-Фердинанд — но ние разбрахме, че положението наистина не е никак розово, едва след като доста момчета, работили на пазара, започнаха да изчезват „на фронта“ и бяха заменени от по-малките си братя, че и от сестрите си. Понякога в събота сутрин в Ийст Енд младежите в униформа бяха повече от момчетата в цивилни дрехи.

Единственият ми друг спомен от онова време беше колбасарят Шулц — в събота вечер с кренвиршите, които той произвеждаше, си правехме истински пир, особено ако старецът ни озареше с беззъба усмивка и ни дадеше безплатно и някой и друг кренвирш. Напоследък Шулц като че ли постоянно осъмваше със счупена витрина, после един прекрасен ден магазинът му беше закован с дъски и ние не видяхме повече колбасаря.

— Изселили са го — прошепна загадъчно дядо.

Понякога в събота сутрин при нас на пазара идваше и баща ми, но само колкото да изврънка от дядо малко пари, които да профука в „Черния бик“ заедно с приятелчето си Бърт Шорокс.

Седмица подир седмица дядо вадеше я шилинг, я флорин, които и двамата знаехме, че е изкарал с кървава пот. Най ме беше яд, че дядо не слага и капка алкохол в уста и никога не е играл комар. Това не пречеше на баща ми да си прибира парите, след което вдигаше ръка към шапката си и се понасяше към кръчмата.

Това се повтаряше седмица след седмица и сигурно щеше да продължава вечно, ако една събота сутрин някаква жена с камбест нос, дълга черна рокля и слънчобран — бях я забелязал, че от една седмица стои на ъгъла — не дойде на сергията ни. Спря и закичи баща ми с бяло перо 5 5 Символ на страхливост. — Б.пр. .

Никога не съм го виждал толкова вбесен — беше по-ядосан и от събота вечер, когато след като загубеше всичките си пари на комар, се прибираше мъртвопиян и ние се криехме под леглото. Замахна с пестник към жената, но тя не трепна и дори го нарече в лицето „страхливец“. Баща ми й се разкрещя и забълва ругатни, каквито обикновено пазеше за хазяина. После грабна всичките пера на непознатата, запокити ги в канавката и се юрна към „Черния бик“. И не само това, не се прибра за обяд — Сал беше опържила риба и картофи. Аз само това и чаках — излапах и картофите на баща си и следобед отидох да гледам мача на „Уест Хам“. Вечерта, когато се прибрах, татко още го нямаше. На сутринта, щом се събудих, видях, че откъм неговата страна леглото си стои неоправено. Когато на обяд дядо ни доведе вкъщи след службата в църквата, от татко пак нямаше ни вест, ни кост, така че втора нощ аз се ширих сам на двойното легло.

— Сигурно пак е преспал зад решетките — отсъди дядо в понеделник сутрин, докато тиках количката по средата на пътя и се стараех да заобикалям фъшкиите, останали от конските трамваи, които току сновяха напред-назад, до Сити и обратно по Метрополитън Лайн.

Докато минавахме покрай номер сто и десет, зърнах госпожа Шорокс. Гледаше през прозореца с насинено око и лице в отоци с какви ли не цветове. Бърт биеше почти всяка събота вечер жена си.

— По обяд ще идеш да му платиш гаранцията — допълни дядо. — Дотогава сигурно ще е изтрезнял.

Присви ме сърцето при мисълта, че ще трябва да се бръкнем и да платим гаранцията от половин крона — печалбата от още един ден щеше да отиде на вятъра.

Малко след дванайсет отидох в полицейския участък. Дежурният сержант ми каза, че Бърт Шорокс още бил зад решетките и следобед щял да се яви пред съдията, но че тая неделя не са виждали баща ми.

— Не се притеснявай — успокои ме дядо. — Баща ти все някога ще се появи. Шило в торба не стои.

Татко обаче се появи чак след месец. Когато го видях, направо не повярвах на очите си — беше в униформа. Беше се записал доброволец във Втори батальон на Кралския стрелкови полк. Каза, че до няколко седмици ще замине на фронта, но че до Коледа щял да се върне — офицерът му бил обяснил, че дотогава швабите отдавна ще са се предали.

Дядо поклати глава и се свъси, аз обаче толкова се гордеех с баща си, че чак до вечерта припках като пале до него из пазара. Дори жената, която стоеше на ъгъла и раздаваше бели пера, му кимна одобрително. Изгледах я на кръв и обещах на татко, че ако до Коледа швабите не се предадат, ще зарежа търговията и също ще се запиша доброволец, за да помогна да свършим по-бързо тая работа. Вечерта дори придружих баща си в „Черния бик“ — бях решил да прежаля седмичната надница и да го почерпя каквото поиска. Никой обаче не позволи да плащам аз, така че не се охарчих и с половин пени. На другата заран, още преди ние с дядо да сме тръгнали към пазара, баща ми излезе и отиде в своя батальон.