Джефри Арчър: Търговецът

На тринайсет вече се бях превърнал в неговите очи и уши — познавах по име всички що-годе свестни търговци на плодове и зеленчуци на „Ковънт Гардън“. Начаса надушвах кои продавачи слагат хубави плодове над прогнилите, кои посредници ще се опитат да скрият някоя и друга натъртена ябълка и кои доставчици ще правят, ще струват, но ще те ударят в кантара. И най-важното, знаех кои клиенти на сергията в Уайтчапъл не си плащат вересиите.

Помня как се преизпълних с гордост в деня, когато госпожа Смели, съдържателка на странноприемница на Комършъл Роуд, ми каза, че съм бил от стара коза яре и някой ден ще се справям не по-зле от дядо. Вечерта го ознаменувах, като си поръчах първата халба бира и запалих първата цигара. Нито бирата допих, нито цигарата допуших.

Никога няма да забравя оная съботна сутрин, когато дядо за пръв път ме остави да продавам сам на сергията. Цели пет часа не си отвори нито веднъж устата, за да ми даде съвет или да изкаже мнение, а в края на деня, след като преброи оборота и установи, че сме изкарали два шилинга и пет пенса по-малко, отколкото обикновено в събота, пак ми връчи шестте пенса, които ми даваше в края на всяка седмица.

Знаех, че дядо държи да продължа да ходя на училище, за да се науча да чета и да пиша по-добре, но последния петък от срока през декември 1913 година аз излязох за последен път с благословията на баща си от началното училище на Джубилий стрийт. Татко вечно повтаряше, че си било чиста загуба на време да ходиш на училище, и той не виждал никакъв смисъл в това. Бях съгласен с него, въпреки че Фуклата бе спечелила стипендия за някакво училище на име „Сейнт Пол“, което бездруго се намираше на доста километри от нас, чак в Хамърсмит. Притрябвало ми е да ходя на училище чак в Хамърсмит, при положение че можех да си живея прекрасно и в Ийст Енд!

На госпожа Салмън това очевидно й трябваше, защото тя разправяше на всеки, наредил се на опашката пред фурната, колко „умничка“ е щерка й.

— Надута пуйка — шушукаше в ухото ми дядо. — Държи, моля ти се, в къщата си купа плодове, макар че никой не е болен!

И аз изпитвах към Фуклата горе-долу същото, каквото дядо изпитваше към госпожа Салмън. Виж, господин Салмън беше мъж на място. И той е бил уличен търговец, но това е било по времето, преди да се ожени за госпожица Роуч, дъщерята на фурнаджията.

Всяка събота сутрин, докато аз редях сергията, господин Салмън поверяваше магазина на жена си и се отправяше към синагогата в Уайтчапъл.

Фуклата явно се колебаеше дали да отиде с баща си в синагогата или да си остане във фурната, но още щом господин Салмън се скриеше зад ъгъла, тя се разполагаше до витрината и започваше да се тъпче с понички с крем.

В деня, когато напуснах училище, казах на дядо да си полежи, а аз ще отида на „Ковънт Гардън“, за да заредя сергията, той обаче не искаше и да чуе. Щом стигнахме на тържището, за пръв път ми разреши да се пазаря с търговците. Начаса намерих един, който се съгласи да ми доставя дузина ябълки за три пенса, стига да му обещая, че следващия месец ще купувам всеки ден същото количество. Ние с дядо винаги изяждахме на закуска по една ябълка, така че сделката ни устройваше, хем щяхме да имаме възможност да опитваме от стоката.

От тук нататък всеки ден вече беше за мен събота и ние с дядо успявахме понякога да вдигнем печалбата до цели четиринайсет шилинга на седмица.

От този ден седмичната ми надница скочи на пет шилинга — цяло състояние — четири от които заделях в тенекиена кутия, която държах заключена под леглото на дядо, докато накрая спестих първата си гвинея: който притежава гвинея, притежава сигурност, отбеляза веднъж господин Салмън, както седеше пред фурната, пъхнал палци в джобовете на жилетката, откъдето се подаваше лъскав златен часовник на ланец.

Вечерно време, след като дядо се прибереше да вечеря, а баща ми поемеше към кръчмата, си умирах от скука — не ме свърташе да седя вкъщи и да слушам какво са правили сестрите ми през деня, затова се записах в младежкия клуб на Уайтчапъл. В понеделник, сряда и петък играехме тенис на маса, във вторник, четвъртък и събота се боксирахме. Така и не се научих да играя тенис на маса, но виж, в бокса напредвах, бях в най-леката категория и дори се явих на срещата на клуба с момчетата от Бетнъл Грийн.

За разлика от баща си не си падах много-много по кръчмите, конните надбягвания и хазарта, но въпреки това в събота следобед почти не пропусках да отида на стадиона и да повикам за „Уест Хам“. Случваше се дори да отскоча чак до Уест Енд 4 4 Скъп квартал в западната част на Лондон. — Б.пр. , за да видя най-нашумялата звезда на мюзикхола.