Джефри Арчър - Търговецът

Веднага щом приключихме, хич и не чаках боята да изсъхне и затиках победоносно сергията към пазара. Още отдалеч грейнах в усмивка.

Тълпата, струпала се около сергията на дядо, ми се видя по-голяма, отколкото обикновено в събота сутрин, и аз се учудих какво ли става.

— Ето го малкия Чарли — провикна се някой и неколцина от насъбралите се извърнаха към мен.

Веднага разбрах, че се е случило нещо, пуснах ръчките на новата сергия и се завтекох към навалицата. Хората веднага се отдръпнаха и ми сториха път. Когато излязох отпред при сергията, първото, което видях, беше дядо — лежеше на улицата с глава, подпряна на щайга ябълки, и лице, бледо като платно.

Изтичах при него и коленичих.

— Аз съм, дядо, Чарли, тук съм вече — извиках. — Какво да направя? Само ми кажи и ще го сторя веднага.

Той само примига уморено.

— Слушай внимателно, моето момче — изрече задъхано. — Сега вече сергията е твоя. Не я изпускай от очи.

— Сергията, дядо, си е твоя. Ти какво ще правиш без нея? — възкликнах аз.

Той обаче вече не ме чуваше.

Дотогава не си бях давал сметка, че някой от хората, които познавам, може да умре.

Погребаха дядо Чарли в ясна утрин в началото на февруари, опелото беше в църквата „Сейнт Мери и Сейнт Майкъл“ на Джубилий стрийт. Когато хорът застана на мястото си, вътре в църквата нямаше къде игла да падне, та се наложи дори господин Салмън, дошъл в дълъг черен балтон и с широкополо черно бомбе, да стои прав в дъното.

Когато на другата заран Чарли затика новата си сергия към мястото на дядо си на улицата, от закусвалнята излезе господин Дънкли — да се полюбува на придобивката.

— Побира два пъти повече, отколкото старата сергия на дядо — похвали се момчето. — И което е по-важно, остава ми да платя само деветнайсет шилинга и шест пенса.

Но в края на първата седмица Чарли установи, че сергията му все още е наполовина пълна със залежала стока, която никой не купува. Дори Сал и Кити се извърнаха погнусени, когато той им предложи деликатеси като почернели банани и прогнили ябълки. Трябваше да минат няколко седмици, докато новоизлюпеният търговец определи приблизително количествата, необходими му всяка сутрин, за да задоволи търсенето, и още доста време, докато установи как това търсене се променя от ден на ден.

Една съботна сутрин, след като бе ходил на тържището за стока и вече се връщаше в Уайтчапъл, Чарли чу пронизителния вик:

— Британските войски изклани на Сома — крещеше вестникарчето, застанало с вестник над главата на ъгъла на „Ковънт Гардън“.

Чарли се раздели с половин пени в замяна на брой на „Дейли Кроникъл“, после седна на тротоара и зачете, като търсеше познати думи. Научи за смъртта на хиляди английски войници, участвали заедно с французите в битка срещу войската на кайзер Вилхелм. Злополучното сражение се бе превърнало в истинска касапница. Генерал Хейг бе предрекъл, че ще напредват по четири километра на ден, накрая обаче се беше оказало, че са преминали в отстъпление. Възгласът „За Коледа ще си бъдем у дома“ сега звучеше като куха хвалба.

Чарли метна вестника в канавката. Още не се беше родил германец, който да убие баща му, момчето беше сигурно в това, въпреки че напоследък се чувстваше гузно: Грейс беше заминала медицинска сестра в лазарет само на осемстотин метра от фронтовата линия.

Макар да му пишеше всеки месец, тя не можеше и не можеше да установи къде точно се намира баща им.

„Тук има към половин милион войници — обясни веднъж Грейс, — всички са премръзнали, мокри до кости и прегладнели, приличат си като две капки вода.“

Сал още беше келнерка на Комършъл Роуд и през свободното си време не правеше друго, освен да си търси съпруг, виж, Кити не се затрудняваше да си намери колкото си иска мъже, при това готови да задоволят всяка нейна прищявка. Всъщност от трите сестри единствена Кити разполагаше с достатъчно време през деня, за да помага на сергията, но тъй като никога не ставаше преди изгрев-слънце и се запиляваше нанякъде много преди то да е залязло, и досега, както би се изразил дядо им, не беше „актив“ за брат си.

Трябваше да мине доста време, докато малкият Чарли престане да се обръща, за да пита: „Това колко струва, дядо?“, „Ако дам на госпожа Ръгълс малко плодове на вересия, дядо, после ще ми ги плати ли?“. Чак след като изплати до последното пени новата сергия и не му остана и пукнат грош, момчето започна да осъзнава, че дядо му наистина е бил много добър търговец.