Джефри Арчър: Търговецът

През първите няколко месеца той и сестрите му печелеха общо само по някое и друго пени на седмица и Сал бе убедена, че ако и занапред се затрудняват да си плащат наема, рано или късно ще се озоват в приют за бедни. Умоляваше как ли не Чарли да продадат старата сергия на дядо си, за да изкарат малко пари, той обаче беше непреклонен:

— За нищо на света!

После добавяше, че предпочита да умре от глад и да остави реликвата да изгние в задния двор, отколкото да види как чужд човек продава на нея.

Не след дълго нещата потръгнаха и Чарли успя да спечели от най-голямата сергия на света достатъчно, та Сал да си купи рокля втора употреба, Кити — чифт обуща, а Чарли — костюм трета употреба.

Още си беше слабичък — сега бе в категория „Муха“ — не беше и много висок, но след като навърши седемнайсет години, започна да забелязва, че жените на ъгъла на Уайтчапъл Роуд, закичващи с бели пера всеки в цивилни дрехи, който изглежда на възраст между осемнайсет и четирийсет, вече му хвърлят нетърпеливи погледи — не ти трябват лешояди.

Чарли не се страхуваше от някакви си германци, но още се надяваше, че войната ще свърши бързо и баща му ще се върне в Уайтчапъл, към работата си на докер през деня и навика вечер да се черпи в „Черния бик“. Но писма не идваха и не идваха, новините по вестниците бяха съвсем оскъдни и дори господин Салмън не бе в състояние да каже какво точно става на фронта.

Месеците минаваха, Чарли опознаваше все повече и повече клиентите, а те на свой ред виждаха, че на неговата сергия могат да купят по-хубава стока за по-малко пари, отколкото при мнозина от конкурентите му. Дори Чарли усети, че бележи напредък, когато вечно усмихнатата госпожа Смели идваше да купи за странноприемницата повече картофи, отколкото той можеше да се надява да продаде на друг клиент за месец.

— Ако искате, госпожо Смели, мога да ви ги доставям направо у вас — рече момчето и вдигна шапка. — В понеделник сутрин.

— Не, благодаря ти, Чарли — отвърна жената. — Предпочитам да виждам какво купувам.

— Дайте ми възможност да се докажа, госпожо Смели. Така няма да ви се налага да идвате в студ и пек, ако установите, че в странноприемницата са отседнали повече хора, отколкото сте очаквали.

Тя го погледна право в лицето.

— Добре де, нека опитаме за седмица-две — рече жената. — Но ако ме подведеш и един-единствен път, Чарли Тръмпър…

— Няма да съжалявате — усмихна се Чарли и от този ден нататък госпожа Смели никога повече не дойде на пазара за плодове и зеленчуци.

Окрилен от първия си успех, Чарли реши да разшири доставките и да обхване и други клиенти в Ийст Енд. Надяваше се така да удвои печалбата. На другата заран изтика старата сергия на колела на дядо си от задния двор, почисти я от паяжините, освежи я с малко блажна боя и прати Кити да обикаля къщите и да взима поръчките, а самият той остана на голямата сергия в Уайтчапъл.

За броени дни изгуби цялата печалба от последната година и най-неочаквано установи, че трябва да започва от нулата. Оказа се, че Кити изобщо не може да смята и още по-страшно, че се лови на всяка сълзлива небивалица, която й разказват, колкото да им даде стоката без пари. В края на месеца Чарли отново не можеше да плати наема.

— И какво научи от тази дръзка стъпка? — попита Дан Салмън, както стоеше на прага на фурната с еврейска шапчица на темето и палци, втъкнати в джобовете на черната жилетка, откъдето гордо-гордо се подаваше скъпият му часовник на златен ланец.

— Да помисля добре, преди да се хващам да работя с роднини, и никога да не разчитам, че някой ще си плати борчовете.

— Браво на теб! — похвали го господин Салмън. — Схватлив си. Е, колко пари ти трябват, за да си платиш наема и да изкарате до края на месеца?

— Защо питате? — учуди Се Чарли.

— Колко ти трябват де? — повтори господин Салмън.

— Пет лири стерлинги — отвърна момчето и сведе глава.

В петък вечер, след като пусна кепенците на фурната, Дан Салмън даде на Чарли пет суверена 7 7 Златна монета с номинал една лира стерлинга, извадена от обращение през 1917 г. — Б.пр. и няколко безквасни питки.

— Върни ги, когато можеш, моето момче, но не казвай на госпожата, че и двамата ще загазим не на шега.

Чарли изплащаше заема при лихва пет шилинга седмично и след четири месеца го беше върнал до последното пени. Цял живот щеше да помни как е занесъл последната вноска, понеже го направи в деня на първото голямо въздушно нападение над Лондон: цяла нощ се кри под леглото на баща си, а Сал и Кити се бяха вкопчили в брат си не на живот, а на смърт.