Джефри Арчър - Търговецът

— В горния ляв вътрешен джоб на сакото ви са, Ваша Светлост — намеси се шофьорът и спря автомобила.

— Разбира се, че са там — рече Пърси. — Благодаря ти, Хоскинс.

— За мен беше удоволствие, милорд — изтананика мъжът.

— Върви след навалицата — нареди Дафни. — И се прави, че идваш тук всяка седмица.

Минаха покрай неколцина униформени разпоредители, накрая им провериха билетите и ги заведоха на техните места.

— Никога досега не съм седяла толкова назад — завайка се Дафни.

— И аз само веднъж съм се опитвал да бъда назад в театър — призна си Пърси. — В театъра на бойните действия, където германците изпълняваха главната роля.

Той пак се закашля.

Двамата замълчаха в очакване да се случи нещо. Сцената беше гола, ако не се броят четиринайсетте стола, два от които — средните, можеха да бъдат описани като престоли.

В три без пет десетима мъже и две жени — всички облечени в нещо, което според Дафни приличаше на черни халати, и с алени шалове, преметнати през вратовете — излязоха в индийска нишка на сцената и си седнаха на местата. Празни останаха само двата престола. Точно в три часа вниманието на младата жена бе привлечено от фанфарите, които оповестиха появата на краля и кралицата. Присъстващите станаха на крака, за да ги посрещнат, а те се разположиха в средата на ректората. Пак прави, всички изслушаха химна.

— Ако отчетем обстоятелствата, кралят изглежда много добре — отбеляза Пърси, след като си седна на мястото.

— Мълчи! — скастри го Дафни. — Тук никой не го познава.

Възрастен мъж в дълга черна тога, който единствен продължаваше да стои прав, изчака всички да заемат местата си, пристъпи напред, поклони се на краля и кралицата и се обърна към публиката.

Оказа се, че това е заместник-ректорът, сър Ръсел Ръсел-Уелс, който дръпна дълга реч. Пърси се обърна към годеницата си:

— Нима този тип очаква да му разбираме всичките дрънканици? Отказах се от латинския още в четвърти клас.

— И аз издържах да го уча само една година.

— Значи и ти, моето момиче, няма да ми помогнеш особено — изшушука Пърси.

От предния ред се обърнаха и ги изгледаха на кръв.

До края на тържеството Дафни и Пърси се опитаха да мълчат, макар че от време на време се налагаше тя да го стиска по коляното, защото годеникът й току се наместваше на неудобния дървен стол.

— На краля му е лесно — тихо каза Пърси. — Я каква голяма възглавница са му сложили!

Най-сетне настана и мигът, заради който бяха дошли.

Заместник-ректорът, който продължаваше да чете имената в почетния списък, най-после стигна до буквата „Т“ и оповести:

— Госпожа Тръмпър, бакалавър на хуманитарните науки, степен, присъдена й от колежа „Бедфорд“.

Присъстващите изръкопляскаха дваж по-разгорещено, както всеки път, когато по стълбите се качваше жена, за да получи своята диплома. Беки направи реверанс на краля, докато той й надяваше върху тогата нещо, описано в програмата като „алена качулка“, и й връчи пергаментов свитък. Тя отново се поклони, отстъпи две крачки назад и се върна на мястото си.

— Аз надали щях да се справя толкова добре — отбеляза Пърси и също заръкопляска. — А никой не присъжда награда на човека, който я е подготвил така блестящо — допълни той.

Дафни се изчерви. Двамата изчакаха на местата си заместник-ректорът да изкара азбуката до края, после се измъкнаха в парка, където щеше да има увеселение.

— Не ги виждам никъде — завайка се Пърси и се завъртя, както стоеше насред моравата.

— Аз също — рече Дафни, — но ти продължавай да търсиш. Някъде тук са.

— Добър ден, госпожице Харкорт-Браун.

Дафни се обърна рязко.

— О, здравейте, госпожо Салмън, страшно се радвам да ви видя. Каква прелестна шапчица имате, без труфила по нея, ами скъпата госпожица Роуч! Това, Пърси, е майката на Беки, госпожа Салмън, и леля й — госпожица Роуч. Моят годеник…

— Много се радвам да се запознаем, Ваша Светлост — възкликна госпожа Салмън и се запита дали в дамския кръжец в Ромфорд изобщо ще й повярват, когато им разкаже.

— Сигурно се гордеете много с дъщеря си — подхвана Пърси.

— Да, гордея се, Ваша Светлост — потвърди жената.

Госпожица Роуч стоеше като истукан и не изрази мнение.

— А къде е нашата малка учена? — попита Дафни.

— Тук съм, тук съм — подвикна Беки. — А вие къде се губите? — попита тя и се отскубна от неколцината абсолвенти, с които беше.

— Издирваме те.

Двете момичета се прегърнаха.

— Виждали ли сте някъде майка ми?