Джефри Арчър - Търговецът

— Хммм. И докога според вас ще важи уговорката?

— Само докато Чарли усвои отново тънкостите на занаята.

— Ами Беки?

— Започнала е работа в „Сотби“. Като секретарка.

— Моля? — подвикна Дафни. — За какво й беше да блъска толкова много за научна степен — за да стане секретарка ли?

— В „Сотби“, каквато и подготовка да имаш, очевидно започваш от най-ниското стъпало. Така поне ми обясни Беки — уточни подполковникът. — Започваш от нулата, независимо дали си син на председателя на управителния съвет, дали години наред си работил в престижна галерия в Уест Енд, дали имаш научна степен, или си завършил първо отделение. Но установят ли, че си добър в работата, веднага те прехвърлят в някой от специализираните отдели. А не като в армията.

— А Беки какво иска?

— Иска да я назначат при някакво старче на име Пембъртън, бил всепризнат спец по ренесансова живопис.

— Обзалагам се, че ще я държат секретарка най-много половин месец — рече Дафни.

— Чарли има по-високо мнение за нея — подметна Хамилтън.

— Така ли? И колко й дава като секретарка?

Подполковникът се усмихна:

— Най-много десет дни.

Всяка сутрин, след като пощата пристигнеше на Лаундс Скуеър, икономът Уентуърт слагаше писмата върху сребърен поднос и ги отнасяше в кабинета на бригадния генерал, където той заделяше адресираните до него пликове, а другите връщаше на подноса, та икономът да ги предаде на дамите в къщата.

Но откакто годежът на дъщеря му бе обявен във вестник „Таймс“ и петстотинте покани за предстоящата венчавка бяха разпратени, бригадният генерал започна да се отегчава да реди толкова много писма и нареди на Уентуърт да промени маршрута и да му носи единствено пликовете, адресирани до него.

И така, онзи понеделник сутринта през юни 1921 година Уентуърт почука на вратата на спалнята на госпожица Дафни, изчака да го поканят, влезе и й предаде голямата връзка писма. Дафни извади пликовете, адресирани до нея и майка й, а малкото, които останаха, върна на Уентуърт, който се поклони и продължи по пътя си в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Веднага щом икономът затвори след себе си вратата, Дафни стана от леглото, сложи купчинката писма върху тоалетката и отиде в банята. Малко след десет и половина се почувства готова за изпитанията на деня и се зае с пощата. Трябваше да задели на отделни купчинки положителните отговори и отказите, да ги отбележи в списъка или да задраска имената, за да може майка й да изчисли за колко души да поръча храна и да определи кой до кого да седне. От общо трийсет и едно писма, пристигнали оная заран, двайсет и две, сред които едно от принцеса, едно от виконт, две от лордове, едно от посланик и едно от милия подполковник Хамилтън и жена му, съдържаха положителен отговор на поканата. Четири бяха с отказ: две от семейства, които обясняваха, че ще бъдат в чужбина, едно от възрастен чичо, страдащ от напреднал стадий на диабет, и още едно от човек, чиято дъщеря имала неблагоразумието да избере за сватбата си същия ден, както Дафни. Накрая останаха пет писма, към които младата жена насочи вниманието си.

Оказа се, че едното е от осемдесет и седем годишната й леля Агата, която живееше в Къмбърланд и вече бе съобщила, че е твърде стара, за да пътува чак до Лондон, и затова нямало да присъства на венчавката. По-нататък обаче леля Агата настояваше веднага след медения месец Дафни да заведе Пърси при нея, защото искала да се запознае с него.

— Как ли не! — каза на глас Дафни. — След като се върна в Англия, ще имам далеч по-важни неща от това да гостувам на изкуфели лели.

Сетне прочете послеписа:

Докато си в Къмбърланд, скъпа, тъкмо ще ме посъветваш за завещанието, защото и аз не зная кои картини на кого да оставя, особено платното на Каналето, което според мен заслужава да краси добър дом.

„Ах, старата хитруша!“, помисли Дафни — знаеше прекрасно, че леля Агата е написала същото на всичките си роднини, пък били те и далечни, така че да не прекарва сама края на седмицата.

Второто писмо беше от „Майкъл Фишлок и сие“, фирмата, нагърбила се да организира сватбената гощавка: изпращаше приблизителната сметка за осемстотинте гости, които се очакваше да присъстват на Винсънт Скуеър непосредствено след венчавката. Дафни си каза, че триста гвинеи наистина са възмутителна сума, но без да се замисля много, отмести сметката — по-нататък щеше да я представи на баща си. Задели и двете писма от приятелки на майка й, които не я вълнуваха особено.