Джефри Арчър - Търговецът

— На мен ми стига и думата, дадена от Гай — повтаряше си като курдисана, с което направо изумяваше всички.

Онази вечер се прибрах и я заварих да спи в леглото ми. На закуска тя ми каза, че там я е сложил Чарли — без повече обяснения.

Следващата неделя следобед отново се самопоканих на чай у Трентамови, колкото да науча от майката на Гай как той я бил уверил, че не се е виждал с госпожица Салмън цели девет месеца, откакто тя си е тръгнала преждевременно от Асхърст.

— Но това… — възроптах аз, ала млъкнах насред думата, припомнила си как съм обещала на Беки да не казвам на майка му, че са продължили да се срещат.

След няколко седмици приятелката ми сподели, че мензисът не й е дошъл. Зарекох се да не издавам тайната, но не се поколебах още същия ден да кажа на Чарли. Той направо побесня. За капак трябваше да се преструва пред Беки, че не знае нищо.

— Честен кръст, ако този негодник беше в Англия, щях да му тегля куршума — току повтаряше, докато сновеше напред-назад из хола.

— Ако той беше в Англия, бащите най-малко на три момичета на драго сърце щяха да свършат тази работа вместо теб — отвърнах аз.

— И какво мога да направя? — попита накрая младежът.

— Почти нищо — рекох му. — Според мен нищо чудно да се окаже, че най-силният ти съюзник е времето — и тринайсетте хиляди километра.

Подполковникът също се озова в групата на тези, които, стига да им падне, с удоволствие биха теглили куршума на Гай Трентам, в неговия случай заради честта на полка и така нататък. Той дори се закани да отиде при майор Трентам и да му каже право в очите какво мисли. Идеше ми да му напомня, че майорът всъщност е съвсем безобиден. Но какъвто и богат опит да имаше подполковникът в схватки с най-различни врагове, аз не бях сигурна, че някога се е натъквал на страшилище като госпожа Трентам.

Някъде по това време Пърси Уилтшир най-сетне се демобилизира от Шотландския гвардейски полк. Напоследък вече не се притеснявах от телефонните разговори с майка му. През ония ужасни години между 1916 и 1919 все си мислех, че тя ще ми се обади и ще ми каже, че и Пърси, подобно на баща си и на по-големия си брат след това, е загинал на Западния фронт. Трябваше да минат доста години, докато призная на овдовялата маркиза какъв страх ме обземаше всеки път, когато чуех гласа й по телефона.

После най-неочаквано Пърси ми поиска ръката. От този миг нататък бях погълната изцяло от съвместното ни бъдеще и от посещенията при неговите роднини, та занемарих напълно дълга си към Беки, макар че й позволих да остане в жилището. Сетне, докато се обърна, тя роди невръстния Даниъл. Молех се да понесе неизбежната дамга.

Няколко месеца след кръщенето реших да се отбия, без да се обаждам предварително — връщах се от провинцията, където бях прекарала края на седмината с майката на Пърси.

Входната врата се отвори и ме посрещна Чарли, пъхнал под мишница вестник, а Беки седеше на канапето и доколкото забелязах, кърпеше чорап. Погледнах надолу и що да видя — Даниъл пълзеше устремно напред. Добре че го гушнах, инак като нищо щеше да изхвърчи по стълбите и да поеме по широкия свят.

— Много се радвам да те видя — скочи Беки. — Не си идвала от цяла вечност. Ей сега ще ти направя чай.

— Благодаря — рекох аз. — Отбих се, колкото да се уверя, че сте свободни на… — Погледът ми падна върху малката картина с маслени бои над камината. — Колко е красива! — възкликнах аз.

— Би трябвало да си я виждала многократно — рече Беки. — Висеше в стаята на Чарли…

— Не, не съм я виждала — прекъснах я аз — така и не разбрах за какво намеква.

Още щом поръбената със златисто картичка се получи на Лаундс Скуеър, Дафни я сложи между поканата за кралската ложа на хиподрума „Аскот“ и другата покана — за градинското увеселение в Бъкингамския дворец. Каза си обаче, че картичката ще остане върху полицата над камината дълго след като поканите за хиподрума и за двореца се озоват в кошчето за боклук — тя държеше да я видят всички.

Беше прекарала в Париж цяла седмица, за да избере тоалетите за трите събития, но смяташе да облече най-изумителната рокля именно на тържеството, на което Беки щеше да си получи дипломата и което сега Дафни описваше пред Пърси като „великото събитие“.

Годеникът й — макар че тя и досега не бе свикнала да възприема Пърси като такъв — също сподели, че никога не е бил канен на такова тържество.

Бригаден генерал Харкорт-Браун предложи на дъщеря си Хоскинс да ги закара до ректората с ролс-ройса и си призна, че й завижда мъничко и съжалява, задето не е сред поканените.