Джефри Арчър - Търговецът

— Не съм ти казвала нищо — отвърнах аз. — Баща й обаче е бил предприемач някъде из Изтока 25 25 Игра на думи: в буквален превод „Ийст Енд“ означава „Източен край“. — Б.пр. , а следващата седмица ще ходя на гости у майка й.

— Сигурно в Сингапур — отсъди татко. — Там е същински рай за предприемачите, има каучук и какво ли още не.

— Не, според мен не се е занимавал с каучук, татко.

— Както и да е. Доведи я някой следобед на чай — настоя мама. — Защо да не я поканиш и за края на седмицата? Обича ли да ходи на лов?

— Съмнявам се, мамо, но непременно ще я доведа в близко бъдеще на чай, така и двамата ще имате възможност да я огледате.

Да ви призная, и аз бях не по-малко развеселена от поканата да погостувам на майката на Беки, та и тя да се увери, че съм подходяща съквартирантка за дъщеря й. В края на краищата си знаех, че изобщо не съм подходяща. Доколкото си спомням, никога дотогава не бях стигала по на изток от театър „Олдуич“ и бях на мнение, че да отида до Есекс, е по-вълнуващо, отколкото да предприема пътешествие някъде в чужбина.

За късмет посещението в Ромфорд мина без произшествия главно защото Хоскинс, шофьорът на татко, знаеше пътя. Оказа се, че бил родом от Дагънам, който, както той ме осведоми, се падал още по-навътре в джунглата на Есекс.

Дотогава не бях и подозирала, че съществуват такива хора. За простолюдие, не бяха простолюдие, не бяха и благородници, не можеше да се каже и че имаха някакви професии. Не бих твърдяла и че съм се влюбила в Ромфорд. Но госпожа Салмън и сестра й — госпожица Роуч, бяха донемайкъде гостоприемни. Оказа се, че майката на Беки е разумна, оправна богобоязлива жена, която правеше и великолепен чай, така че не съжалих, задето съм била толкова път.

През следващата седмица Беки се нанесе при мен и аз с ужас установих, че клетото момиче се скъсва от работа. По цял ден висеше в тоя „Бедфорд“, прибираше се колкото да хапне надве-натри някой сандвич и да изпие чаша мляко, после пак сядаше да зубри, докато заспи, дълго след като аз си бях легнала. Не проумявах за какво й е всичко това.

Чак след безразсъдното й посещение при Джон Д. Уд чух за пръв път името на Чарли Тръмпър и за неговите амбиции. И цялата дандания само защото, моля ви се, Беки била продала сергията му, без да го попита! Сметнах просто за свой дълг да изтъкна, че двама от предците ми са били обезглавени, защото са се опитали да задигнат графства, а един е бил хвърлен за държавна измяна в Тауър 26 26 Древна крепост на брега на Темза, навремето използвана и за затвор за особено опасни престъпници. — Б.пр. — ето на, помислих си, и аз имах родственик, прекарал последните си дни недалеч от Ийст Енд.

Както винаги, Беки знаеше, че е права.

— Но това са някакви си сто лири стерлинги — току повтаряше тя.

— С които ти не разполагаш.

— Затова пък имам четирийсет и съм убедена, че вложението е чудесно, ето защо надали ще ми бъде особено трудно да събера останалите шейсет. Така де, Чарли е в състояние да продаде лед и на ескимосите.

— А как смяташ да управляваш магазина, докато него го няма? — попитах аз. — Между лекциите ли?

— Стига си ми се подигравала, Дафни. Веднага щом се върне от фронта, Чарли ще поеме магазина. Едва ли ще се наложи да чакам още дълго.

— Войната свърши преди няколко седмици — напомних й аз. — А от твоя Чарли — ни вест, ни кост.

— Чарли изобщо не е мой — бе единственото, което отвърна моята приятелка.

И така, следващите трийсет дни я държах под око — и на слепите вече бе ясно, че тя няма да намери парите. Но беше прекалено горда, за да го признае. Ето защо реших, че е време да посетя отново Ромфорд.

— Какво неочаквано удоволствие, госпожице Харкорт-Браун! — възкликна майката на Беки, когато й се изтърсих като гръм от ясно небе в малката къщурка на Бел Вю Роуд.

В свое оправдание ще изтъкна, че щях да предупредя госпожа Салмън за предстоящото посещение, стига тя да имаше телефон. Но преди да са изтекли трийсетте дни, исках да получа сведения, които можеше да ми предостави единствено тя — сведения, които щяха да спасят не само доброто име на дъщеря й, но и нейните пари — затова не смятах да се доверявам на пощата.

— Да не би да е станало нещо с Беки? — бе първото, което попита госпожа Салмън, щом ме видя на прага на дома си.

— Не се притеснявайте — успокоих я аз. — Момичето никога не е било в по-добра форма.

— Откакто умря баща й, вечно съм на тръни — сподели госпожа Салмън.

Поведе ме с едва доловимо куцукане към дневната, която светеше от чистота, точно както в деня, когато приех първата покана да й погостувам. Върху масата в средата на помещението имаше купа с плодове. Молех се само госпожа Салмън да не идва на Челси Терас номер деветдесет и седем, без да ме е предупредила най-малко месец предварително.