Джефри Арчър - Търговецът

Беки загледа от леглото как акушерката вдига детето й за едното краче и го потупва лекичко по дупето.

— Това е най-хубавият миг — каза госпожа Уестлейк. — Приятно е да мислиш, че си помогнал на този свят да се появи човек.

Тя пови новороденото в една от кърпите и го подаде на майката.

— Какво е?

— Опасявам се, че е момче — усмихна се акушерката. — Значи светът няма да отбележи никакъв напредък. Следващия път се постарай да е момиче — грееше в усмивка тя. — Ако господинът още има желание де — допълни госпожа Уестлейк и посочи с палец затворената врата.

— Ама той… — опита да поясни Беки.

— Знам, знам и без да ми казваш. Всички мъже са един дол дренки. — Госпожа Уестлейк отвори вратата на спалнята и затърси с поглед Чарли. — Готово, господин Салмън. Престанете да се цупите и елате да видите сина си.

Чарли връхлетя като хала, насмалко да събори акушерката. Застана в края на леглото и се взря в мъничкото човече в ръцете на Беки.

— Леле, че грозник! — възкликна младежът.

— Знаем кой носи вината за това — засмя се госпожа Уестлейк. — Да се надяваме, че няма да му счупят носа. При всички положения, както обясних на жена ви, дано следващото ви дете е момиче. Между другото, как ще го кръстите това юначе?

— Даниъл Джордж — отсече без колебание Беки. — На баща ми — поясни тя и погледна Чарли.

— И на моя — допълни той, после отиде в горния край на леглото и прегърна родилката.

— Е, трябва да тръгвам, госпожо Салмън. Но утре сутринта ще намина отново.

— Всъщност името ми е госпожа Тръмпър — пророни тихо Беки. — Салмън съм по баща.

— О, така ли — притесни се за пръв път акушерката. — Явно в списъка с повикванията са объркали имената. Е, до утре, госпожо Тръмпър — рече тя и излезе.

— Госпожа Тръмпър ли? — учуди се Чарли.

— Трябваше да мине ужасно много време, докато се опомня, нали, господин Тръмпър?

Да ви призная, когато отворих писмото, не се сетих веднага коя е тая Беки Салмън. После обаче си спомних, че в училище „Сейнт Пол“ имах съученичка, която се казваше така — изключително будно, възпълно момиче, което сякаш разполагаше с неизчерпаем запас от понички с крем. Ако не ме лъже паметта, единственото, с което й се отблагодарих, бе албумът с илюстрации, коледен подарък от една моя леля от Къмбърланд.

Когато бях в последния клас, умното момиченце вече завършваше предпоследния, макар да имахме разлика във възрастта цели две години.

Прочетох писмото веднъж, после и втори път — направо не проумявах какво ли иска момичето от мен и реших, че единственият начин да разбера, е да го поканя на чай в тясното си жилище в Челси.

Първия път, когато се срещнах отново с Беки, направо не я познах. Не само че беше отслабнала с десетина килограма, но и преспокойно ставаше за рекламите на дъвки марка „Пепсодент“, които се мъдреха отпред на всички трамваи: свежичко, розовобузо момиче, оголило лъскав низ съвършени зъби. Честно казано, доста й завидях.

Беки обясни, че единственото, от което имала нужда, било стая в Лондон, където да живее, докато завърши университета. Аз откликнах на драго сърце. В края на краищата мама многократно ми беше показвала, че не одобрява, задето живея сама, и ми бе заявявала, че не проумява какво толкова не съм му харесвала на лондонското ни жилище на Лаундс Скуеър номер двайсет и шест. Изгарях от нетърпение да съобщя на мама, пък и на татко, че съм си намерила подходяща съквартирантка, както често ме молеха.

— Но кое е това момиче? — попита мама, когато отидох за края на седмицата в имението ни Харкорт. — Познаваме ли го?

— Съмнявам се, мамо — отвърнах аз. — Стара моя приятелка, съученичка ми е от „Сейнт Пол“. Пада си зубърка.

— Сухарка, значи? — намеси се татко.

— Нещо такова, тате. Учи в някакъв колеж на име „Бедфорд“, слуша лекции по история на Ренесанса.

— Не знаех, че и момичетата ги приемали да следват — отбеляза баща ми. — Сигурно пак е заслуга на онзи проклет уелсец с неговите небивалици за обновена Великобритания.

— Престани да злословиш срещу Лойд Джордж — скастри го мама. — В края на краищата ни е министър-председател.

— На теб може и да ти е, но на мен със сигурност не е. Виновни са тия суфражетки — продължи да опява татко.

— Скъпи, на теб за всичко са ти виновни суфражетките, включително за лошата реколта миналата година — подхвана го пак мама. — Но ако се върнем на момичето, Дафни, както личи, то ще има изключително благотворно влияние върху теб. Та откъде, казваш, са родителите й?