Джефри Арчър - Търговецът

— Защо?

— Защото Реджи Арбътнот има неблагоразумието да ме покани на великото събитие и аз не мога да му откажа, ако искам следващия ноември да се поразходя из имението му в Шотландия. — Беки прихна, а приятелката й допълни: — Нямам нищо против да отида с него на бала, но не ми се ще да си тръгваме заедно. И така, ако си съгласна, аз ще ти намеря необходимия безмозъчен баронет, а единственото, което се иска от теб, е, когато Чарли те покани, да кажеш „да“.

— Да.

Чарли не се изненада, когато Беки, без изобщо да се двоуми, се съгласи да го придружи на бала на полка. Дафни вече му бе обяснила най-подробно какво са се разбрали. Виж, младежът наистина се изненада, че другарите му от полка направо не могат да откъснат очи от Беки.

Вечерята беше организирана в голяма спортна зала, покрай която бойните другари на Чарли започнаха да разправят един през друг разни случки от първите дни на обучението им в Единбург. Тук обаче приликите свършваха: храната бе много по-вкусна от онова, което им даваха в Шотландия.

— Къде е Дафни? — попита Беки, след като й поднесоха порция ябълков пай, обилно полят с крем.

— Ей там, на първата маса, заедно с важните клечки — отвърна Чарли и посочи с палец през рамото си. — Не може да си позволи да я видят, че общува с простосмъртни като нас — допълни той ухилен.

След вечерята се посипаха наздравици в чест на кого ли не, освен може би на краля. Чарли обясни, че през 1836 година крал Уилям Четвърти е разрешил в полка да не се вдигат тостове за негово здраве, понеже не се е съмнявал, че воините са му верни до смърт. Затова пък присъстващите в залата пиха за въоръжените сили, за отделните батальони, които изброяваха един по един, и накрая за полка и за предишния му командващ. Всяка наздравица приключваше с мощно „ура“. Беки наблюдаваше мъжете, насядали около нея на масата — за пръв път си даде сметка, че мнозина от това поколение се смятат за късметлии просто защото са се отървали на косъм и не са загинали.

Бившият командващ на полка, баронет Данвърс Хамилтън, удостоен с медал „За особени заслуги“ и с други ордени, държа прочувствена реч за бойните им другари, които не присъстват тази вечер на тържеството. Беки видя как Чарли затаява дъх, когато съобщиха името и на приятеля му Томи Прескот.

Накрая всички станаха и вдигнаха чаши за приятелите, които не са сред тях. За своя изненада Беки също бе много развълнувана.

След като подполковникът седна, масите бяха изтикани в единия край заради танците. Още след първите тактове, изсвирени от оркестъра на полка, от другия край на залата се появи Дафни.

— Хайде, идвай, Чарли. Не се сдържах, не ми се чакаше да дойдеш на масата на шефовете.

— За мен е огромно удоволствие, драга ми госпожице — рече Чарли и стана от мястото си. — Но къде е Реджи не знам кой си?

— Реджи Арбътнот — уточни младата жена. — Оставих го да се прехласва по някакво момиченце от Челмсфорд. Направо не е за разправяне, ще знаете.

— Защо „не е за разправяне“ — изимитира я Чарли.

— И през ум не ми е минавало — отвърна Дафни, — че ще доживея да видя как на бал на полка на Негово Величество ще се домъкнат отрепки от Есекс. Но още по-ужасното е, че тази пикла е съвсем невръстна.

— На колко години е? — полюбопитства Чарли, докато въртеше самоуверено във вихрен танц Дафни по дансинга.

— И аз не съм сигурна, но има наглостта да ме представи на баща си — вдовец.

Младежът прихна.

— Изобщо не е смешно, Чарлс Тръмпър. Би трябвало да проявиш съчувствие. Имаш да учиш още много.

Беки наблюдаваше Чарли, който танцуваше много добре.

— Тази Дафни е много мила — отбеляза мъжът до нея, който се представи като сержант Майк Паркър и който, както се оказа, бил месар от Камбъруел, воювал рамо до рамо с Чарли на Марна.

Беки изслуша оценката на мъжа, без да казва нищо, а след малко, когато той я покани на танц, волю-неволю отиде на дансинга. Бойният другар на Чарли я поведе по дансинга така, сякаш тика към хладилното помещение говежди бут. Единственото, което успяваше да прави в такт с музиката, бе да настъпва дамата си по пръстите. Най-накрая отведе Беки обратно на масата с петна от бира по покривката и тя се почувства в относителна безопасност. Младата жена загледа мълком как всички се забавляват — надяваше се никой да не я покани отново на танц. Мислите й отново и отново я връщаха към Гай и към часа, който трябваше да си запише, ако до половин месец…

— Може ли да ви поканя, уважаема госпожице? — попита командващият и всички мъже около масата впиха очи в Беки.