Джефри Арчър - Търговецът

Домакинята не се обърна нито веднъж към нея, докато не донесоха основното ястие. Говореше с мъжа си за учението на Найджъл в „Хароу“ — не особено успешно, и за новия свещеник, който също не се проявяваше кой знае колко блестящо, а също за лейди Лавиния Мейлим, установила се наскоро в селището и създаваща големи неприятности.

Беки тъкмо дъвчеше хапката фазан, когато госпожа Трентам най-неочаквано я попита:

— А с какво се занимава баща ви, госпожице Салмън?

— Той е покойник — изпелтечи с пълна уста момичето.

— О, колко жалко — рече бездушно по-възрастната жена. — Вероятно е загинал на фронта?

— Не.

— А какво все пак е правел по време на войната?

— Занимаваше се с фурната. В Уайтчапъл — допълни Беки, припомнила си предупреждението на своя баща: „Опиташ ли се да скриеш от какво семейство произлизаш, рано или късно ще плачеш горчиво“.

— Уайтчапъл ли? — ахна госпожа Трентам. — Ако не ме лъже паметта, това е малко китно селце на хвърлей от Устър.

— Не, госпожо Трентам, намира се насред лондонския квартал Ийст Енд — уточни Беки с надеждата, че Гай ще й се притече на помощ, той обаче бе погълнат от чашата бордо.

— Виж ти! — възкликна домакинята, стиснала устни. — Помня, че веднъж гостувах на жената на епископа на Устър в селце, което се казваше Уайтчапъл, но да ви призная, никога не съм виждала смисъл да ходя чак в Ийст Енд. Там надали имат епископ. — Тя остави ножа и вилицата. — При всички положения — продължи домакинята — баща ми, сър Реймънд Хардкасъл — сигурно сте чували за него, госпожице Салмън…

— Не, не съм — призна си момичето.

Върху лицето на госпожа Трентам се появи поредното презрително изражение, което обаче не я спря в излиянията й.

— Та баща ми, когото крал Джордж Пети удостои с благородническа титла за особените му заслужи…

— И какви са тези особени заслуги — прекъсна я невинно Беки, което накара госпожа Трентам да замълчи, после обаче тя отговори на въпроса:

— Той даде своя скромен принос в усилията на Негово Величество да не позволи германците да ни изпреварят.

— Търговец на оръжие е — вметна съвсем тихо майор Трентам.

Дори и да чу забележката му, госпожа Трентам предпочете да не й обръща внимание.

— Тази година ли приключихте с обучението си, госпожице Салмън? — попита тя ледено.

— Не. Приеха ме в университета — рече младата жена.

— Лично аз не одобрявам подобно нещо. Истинската дама трябва да знае само да пише, да чете и да смята, а също как да ръководи прислугата и да не умре от скука, когато е принудена да ходи на крикет.

— А ако нямате прислуга… — подзе Беки и смяташе да се доизкаже, ако госпожа Трентам не бе позвънила със сребърното звънче, оставено отстрани на дясната й ръка.

Когато икономът се появи отново, тя му нареди сопнато:

— Кафето ще го пием в дневната, Гибсън.

Човекът я погледна, донейде изненадан, а тя се изправи и поведе всички от трапезарията по дългия коридор към дневната, където огънят вече не гореше толкова ожесточено.

— Ще пийнете ли малко портвайн или бренди, госпожице Салмън? — попита майор Трентам, докато Гибсън наливаше кафето.

— Не, благодаря — отвърна съвсем тихо Беки.

— Моля да ме извините — рече госпожа Трентам и стана от фотьойла, на който току-що беше седнала. — Явно съм развила леко главоболие, затова с ваше разрешение ще се прибера в стаята си.

— Да, да, разбира се, скъпа — рече безизразно мъжът й.

Веднага щом майка му излезе от помещението, Гай побърза да дойде при Беки, седна до нея и я хвана за ръката.

— Ще бъде по-мила утре сутринта, щом й мине мигрената. Ще видиш.

— Съмнявам се — отвърна през шепот младата жена, сетне се обърна към майор Трентам и рече: — Нали ще извините и мен? Денят беше уморителен, пък и съм сигурна, че вие двамата имате да си разказвате много неща.

Двамата мъже станаха, а тя излезе от дневната и се качи по стълбището в предоставената й спалня. Съблече се набързо, изми се с ледената вода в легена, прекоси неотоплената стая и се пъхна между завивките на студеното легло.

Вече се унасяше, когато чу, че някой натиска дръжката на бравата. Премига и се взря в другия край на помещението. Вратата се отвори, ала единственото, което Беки различи, бе мъж, който влиза и затваря тихо вратата подире си.

— Кой е? — прошепна уплашена младата жена.

— Аз съм, аз съм, няма страшно — успокои я също тъй тихо Гай. — Отбих се да видя как се чувстваш.

Беки придърпа завивката чак до брадичката си.