Джефри Арчър - Търговецът

Зачака нетърпеливо отговора на Беки, тя обаче сякаш бе онемяла — още не можеше да се окопити от предишното заяждане на домакинята.

— Вие в Уайтчапъл очевидно нямате такъв голям избор — подметна госпожа Трентам.

На Беки й идеше да грабне чайника и да го излее върху тая проклетия, но накрая все пак се сдържа, ако не за друго, то защото знаеше, че домакинята цели тъкмо това — да я злепостави.

След поредното мълчание госпожа Трентам попита:

— Имате ли, госпожице Салмън, братя и сестри?

— Не, единствено дете съм.

— Виж ти! Да не очаква човек.

— Защо се изненадвате? — попита невинно по-младата жена.

— Защото винаги съм си мислела, че простолюдието се размножава като зайците — отвърна домакинята и си сложи в чая още една бучка захар.

— Мамо, вече прекаляваш… — намеси се Гай.

— Какво толкова, просто се шегувам — побърза да го прекъсне тя. — Понякога синът ми ме възприема твърде на сериозно, госпожице Салмън. И все пак още помня как баща ми, сър Реймънд, обичаше да казва навремето…

— Не почвай пак — тросна се майорът.

— Та баща ми казваше, че класите са като виното и водата. В никакъв случай не бива да се смесват.

— Пък аз си мислех, че Христос е успял да превърне водата във вино — възрази Беки.

Госпожа Трентам предпочете да се направи на глуха.

— Точно заради това във войската има офицери и редници — именно защото такъв е Божият промисъл.

— Нима смятате, че пак е според Божия промисъл да има война, в която тези офицери и редници да се избиват безразборно помежду си? — попита Беки.

— Със сигурност не знам, госпожице Салмън — отвърна по-възрастната жена. — Нямам привилегията да бъда като вас интелектуалка. Аз съм най-обикновена проста жена, която казва, каквото мисли. Знам обаче, че през войната всички правехме жертви.

— А вие, госпожо Трентам, какви жертви направихте? — възкликна гостенката.

— Какви ли не, млада ми госпожице — тросна се госпожа Трентам и се изпъчи във фотьойла. — Като начало се лишавах от куп жизненоважни неща.

— Например от крак или ръка? — подметна Беки и веднага съжали, усетила, че се е хванала в капана на злобарката.

Майката на Гай стана от фотьойла, отиде бавно при камината и дръпна с все сила шнурчето със звънеца за прислугата.

— Не съм длъжна да седя и да търпя да ме обиждат в собствения ми дом — подвикна тя. Веднага щом Гибсън се появи отново в дневната, домакинята се обърна към него и добави: — Погрижи се Алфред да приготви багажа на госпожица Салмън. Тя се прибира в Лондон по-рано от предвиденото.

Беки продължи да седи край камината и да мълчи — и тя не знаеше какво да прави. Госпожа Трентам я загледа ледено, докато накрая младата жена не отиде при майора, не се ръкува с него и не каза:

— Довиждане, майор Трентам. Имам чувството, че няма да се видим отново.

— Само аз губя от това, госпожице Салмън — отговори той любезно и й целуна ръка.

После Беки се обърна и излезе бавно от дневната, без да поглежда отново госпожа Трентам. Гай я последва във вестибюла.

Докато се връщаха в Лондон, той се опита да оправдае как ли не поведението на майка си, Беки обаче знаеше, че сам не си вярва. Щом автомобилът спря пред дом деветдесет и седем, младежът скочи и отвори вратата на Беки.

— Може ли да се кача? — попита я. — Имам да ти казвам още нещо.

— Нека да не е тази вечер — примоли се тя. — Трябва да помисля и предпочитам да остана сама.

Гай въздъхна тежко.

— Исках само да ти кажа, че те обичам много, и може би да обсъдим плановете за бъдещето.

— Планове, в които присъства и майка ти ли?

— Остави я майка ми — отвърна той. — Толкова ли не разбираш, че те обичам?

Беки се поколеба.

— Хайде още сега да обявим в „Таймс“ годежа си, пък майка ми да си мисли каквото ще. Какво ще кажеш?

Тя се обърна и го прегърна.

— О, Гай, и аз те обичам, но по-добре не се качвай. Дафни ще се прибере всеки момент. Може би някой друг път.

Върху лицето на младежа се изписа разочарование. Той я целуна и й пожела „лека нощ“. Беки отвори входната врата и се завтече нагоре по стълбите.

Влезе в жилището и видя, че Дафни още не си е дошла от провинцията. Седна на канапето и когато се здрачи, не си направи труда да включи осветлението. Приятелката й влетя след цели два часа.

— Как мина? — бяха първите думи, които изрече, след като нахълта в хола, изненадана, че Беки седи на тъмно.

— Ужасно.

— Значи скъсахте?

— Не съвсем — отвърна другата жена. — Дори ми се стори, че Гай ми поиска ръката.