Джефри Арчър - Търговецът

Беки продължи към спалнята.

Чарли се опита да огледа помещението, но погледът му веднага бе привлечен от цветна картинка, висяла и над леглото му в Уайтчапъл и навремето принадлежала на майка му. Стори му се позната. Премести очи към скрина, двата стола и леглото, които виждаше за пръв път. Много му се прииска да покаже на Беки колко й е признателен за всичко, затова седна на крайчеца на леглото и започна да се друса.

— И това ми е за пръв път.

— Кое?

— Балдахинът. Дядо не позволяваше да слагаме балдахин. Твърдеше, че…

— Да, да, помня — прекъсна го момичето. — Че с балдахин сутрин се успиваш и това те възпрепятства да си вършиш всекидневната работа.

— Да, нещо от този род, само дето се съмнявам, че дядо е знаел думата „възпрепятства“ — усмихна се Чарли и се зае да разопакова кашона на Томи.

Погледът на Беки падна върху малкото изображение на Богородица с Младенеца веднага щом Чарли го сложи на леглото. Тя взе картината и се взря в нея.

— Откъде я имаш? Прекрасна е.

— Остави ми я един приятел, който загина на фронта — отвърна той, без да дава воля на чувствата.

— Приятелят ти е имал вкус. — Беки продължи да държи иконката. — Имаш ли представа кой я е рисувал?

— Не. — Чарли се вторачи в снимката на майка си в рамка, окачена над леглото. — Виж ти! Същата е.

— Е, не съвсем — рече Беки и също погледна илюстрацията от списание над леглото. — Картинката на майка ти е снимка на шедьовър на Бронзино, докато рисунката на твоя приятел очевидно е копие на оригинала. — Тя си погледна часовника. — Трябва да тръгвам — оповести най-неочаквано. — Обещала съм в осем да бъда в зала „Куинс Хол“. Моцарт.

— Моцарт ли? Аз познавам ли го?

— В близко бъдеще ще ти уредя да се запознаете.

— Значи няма да останеш и да ми приготвиш първата вечеря тук? — възкликна Чарли. — Искам да те питам куп неща. Като начало…

— Извинявай, Чарли. Не бива да закъснявам. Но ще се видим утре сутрин — обещавам, че тогава ще отговоря на всичките ти въпроси.

— Рано ли ще дойдеш?

— Да, но не според твоите представи — прихна Беки. — Ще се появя някъде към осем.

— Падаш ли си по този Моцарт? — попита младежът и Беки усети как той я изучава съсредоточено.

— Да ти призная, и аз не знам много за него, но Гай го харесва.

— Гай ли? — възкликна Чарли.

— Да, Гай. Младеж, който ще ме води на концерт, а аз не го познавам достатъчно, за да закъснявам. Утре ще ти разправям повече и за двамата. Чао, Чарли.

Докато се връщаше пеш в жилището на Дафни, Беки се почувства гузна, задето е зарязала Чарли сам първата вечер у тях, и си помисли, че може би е постъпила себично, като е приела поканата на Гай да ходят довечера на концерт. Но през седмицата рядко го пускаха в градски отпуск и ако Беки беше отказала, имаше опасност да не се видят скоро.

Отвори входната врата на номер деветдесет и седем и чу, че Дафни се къпе в банята.

— Променил ли се е? — провикна се приятелката й, щом чу, че вратата се затваря.

— Кой дали се е променил? — попита Беки и прекоси спалнята.

— Как кой, Чарли, разбира се — отвърна Дафни и отвори вратата на банята.

Беше се загърнала с хавлиена кърпа и стоеше, подпряна на плочките върху стената. Бе обвита във валмо пара.

Беки се позамисли.

— Да, променил се е, при това много, ако не броим гласа и облеклото.

— В смисъл?

— Ами гласът му си е същият… ще го позная навсякъде. Облеклото също… И него ще го позная на мига. Инак Чарли се е променил доста.

— Как да го разбирам? — продължи с въпросите Дафни и започна да подсушава с бързи движения косата си.

— Както самият той изтъкна, Боб Мейкинс е по-малък от него с някаква си година, но Чарли сякаш е по-стар от нас с цели десет години. Така очевидно е с всички, воювали на Западния фронт.

— Не би трябвало да те учудва. Но я ми кажи, изненада ли се Чарли от магазина?

— Да, според мен се изненада. — Беки си смъкна роклята. — Дали ти се намира чифт чорапи, с които да ми услужиш?

— В третото чекмедже от долу нагоре — отвърна Дафни. — Но само ако ти ми услужиш с краката си.

Другото момиче се засмя.

— Как изглежда тоя Чарли? — продължи да додява Дафни, след като метна мократа кърпа на пода в банята.

Беки се позамисли.

— Висок е някъде метър седемдесет и пет-шест, едър е като баща си, но при него това са мускули, а не тлъстини. Е, не е Дъглас Феърбанкс, но би могъл да мине и за хубав.

— Както личи, май е мой тип — призна си другата жена и се зае да оглежда дрехите си, за да подбере нещо подходящо за вечерта.