Джефри Арчър - Търговецът

„На сенника отпред — беше убеден татко — трябва да пише с големи букви «Дан Салмън, пресен хляб. Основан през 1879 г.». Отвори ли ти се случай, повтаряй името и датата — хора като тези, които живеят в Ийст Енд, държат да знаят, че не си отскоро в квартала. Опашки и история: англичаните винаги са знаели цената и на едното, и на другото.“

Опитах се да приложа тази философия, защото подозирах, че Челси не се различава особено от Ийст Енд. Върху нашия сенник обаче пишеше със сини букви: „Чарли Тръмпър, честен търговец от 1823 г.“. Няколко дни дори се питах дали да не нарека магазина „Тръмпър и Салмън“, после обаче се отказах — не исках да се обвързвам до гроб с Чарли.

Сред съществените разлики, които открих между Ийст и Уест Енд, бе, че в Уайтчапъл имената на длъжниците се записваха с тебешир върху дъска, докато в Челси те си отваряха сметки. За моя изненада в Челси имаше повече неизрядни длъжници, отколкото в Уайтчапъл. Следващия месец отново нямах с какво да започна да се разплащам с Дафни. От час на час ми ставаше все по-ясно, че без Чарли съм загубена.

В деня, когато той трябваше да се прибере, отидох да хапна в кафенето на колежа заедно с две приятелки от моя курс. Докато ядях ябълката и побутвах с вилицата парчето сирене, се опитвах да осмисля възгледите им за Карл Маркс. Допих си млякото, взех си учебниците и се върнах в залата. Обикновено слушах в захлас лекциите за изобразителното изкуство на Ранния ренесанс, днес обаче се зарадвах, когато видях, че още преди да е приключило занятието, преподавателят си събира книжата.

Трамваят пъпли сякаш цяла вечност до Челси и най-после спря на ъгъла на Челси Терас.

Обичах да изминавам пеш разстоянието от единия, та чак до другия край на улицата, за да видя какво ново-старо по останалите магазини. Първо минавах покрай антиквариата на господин Ръдърфорд. Видеше ли ме, той задължително вдигаше шапка. После, на номер сто трийсет и три, се падаше магазинът за дамско облекло с рокли по витрината, които надали някога щяха да ми бъдат по джоба. Сетне идваше месарницата на Кендрик, където Дафни си беше отворила сметка, през няколко врати от нея беше италианският ресторант с празни маси. Знаех, че собственикът едвам свързва двата края — беше натрупал при нас доста дългове. Накрая идваше книжарницата, където милият господин Снедълс се опитваше да се задържи над повърхността. От няколко седмици не бе продал и една-едничка книга, това обаче не му пречеше да седи блажено зад щанда и да чете залисан любимия си Уилям Блейк, докато станеше време да смени табелата „Отворено“ върху входната врата със „Затворено“. Докато минавах покрай книжарницата му се усмихнах, но той не ме забеляза.

Изчислих, че ако сутринта влакът на Чарли е пристигнал навреме на „Кингс Крос“, съдружникът ми би трябвало вече да е в Челси, дори и да му се е наложило да върви от гарата до тук пеш.

Когато наближих магазина, се поколебах само миг, после влязох вътре. За мое огорчение Чарли го нямаше. Веднага попитах Боб Мейкинс дали ме е търсил някой.

— Никой, госпожице Беки — потвърди младежът. — Не се притеснявайте, помним какво точно сте ни заръчали, в случай че се появи господин Тръмпър.

Двете нови продавачки — Патси и Гладис, кимнаха.

Погледнах си часовника — беше пет и нещо — и реших, че щом Чарли не се е появил досега, вероятно ще дойде чак на другия ден. Свъсих се и казах на Боб да затварят. Когато часовникът на вратата отброи шест часа, му заръчах да спусне решетките и да затвори, а аз през това време ще проверя оборота.

— Странна работа — отбеляза Боб, след като, стиснал ключовете от магазина, дойде при мен на входната врата.

— В смисъл?

— Ами онзи човек ей там. Вече цял час седи на пейката и не сваля очи от магазина. Дано клетият се чувства добре.

Погледнах към отсрещния тротоар. Кръстосал ръце, Чарли седеше и гледаше право в мен. Когато очите ни се срещнаха, той се изправи, пусна ръце и тръгна бавно към мен.

Доста дълго и двамата мълчахме. Накрая той рече:

— Е, какво ново-старо при вас?

— Как сте, господин Тръмпър? Много ми е приятно да се запознаем — рече Боб Мейкинс, след което избърса ръка в зелената престилка и пое протегнатата длан на новия си господар.

Гладис и Патси пристъпиха напред и направиха нещо като реверанс, при което Беки се подсмихна.

— Не е нужно — спря ги Чарли. — Аз съм от Уайтчапъл и занапред ще се кланяте само на клиентите.

— Както кажете, драги ми господине — отвърнаха в хор момичетата, а Чарли направо онемя.