Джефри Арчър - Търговецът

— Как така защо? Много просто — отвърна Дафни вечерта, когато й зададох същия въпрос. — Ако Чарли Тръмпър наистина е толкова добър, колкото го изкарваш, значи съм направила много разумно вложение.

— Вложение ли?

— Ами да. Искам парите, които съм дала, плюс четири на сто лихва да ми бъдат върнати до три години.

— Четири на сто лихва ли?

— Точно така, четири на сто. В края на краищата толкова получавам като лихва и от военните облигации. От друга страна, ако не успеете да ми върнете целия капитал плюс лихвата, от четвъртата година нататък ще ви искам десет на сто от печалбата.

— Да де, но печалба може и да няма.

— В такъв случай получавам автоматично дял от шейсет на сто в имота. Чарли ще притежава едва двайсет и четири на сто, а ти — шестнайсет на сто. Всичко, което трябва да знаеш, се съдържа в този документ. — Тя ми връчи няколко гъсто изписани страници, последната от които беше с цифрата седем в горния край. — Единственото, което трябва да направиш, е да се подпишеш отдолу.

Прочетох бавно договора, а Дафни си наля чаша херес. Тя и адвокатите й бяха помислили за всичко.

— Вие с Чарли Тръмпър се различавате само по едно — отбелязах аз, докато слагах подписа си.

— По какво?

— По това, че ти си родена в легло с балдахин.

Нямах сили да се занимавам и с магазина, и със следването в университета, затова бързо стигнах до извода, че ще се наложи да назнача поне временно управител. Проумях, че това наистина е наложително, когато видях, че трите продавачки, които заварих на Челси Терас сто четирийсет и седем, само хихикат при всеки опит да им наредя нещо.

Следващата събота тръгнах из Челси, Фулам и Кенсингтън 15 15 Квартали в центъра на Лондон. — Б.пр. , надзъртах през витрините и наблюдавах как младежите си вършат работата с надеждата най-сетне да намеря човек като за магазина „Тръмпър“.

След дълго обикаляне най-сетне се спрях на млад продавач в плод и зеленчук в Кенсингтън. Една ноемврийска вечер изчаках края на работното време. Сетне тръгнах след младежа, който се запъти към най-близката автобусна спирка. Настигнах го.

— Добър вечер, господин Мейкинс — поздравих аз.

Стъписан, той се обърна — очевидно бе изненадан, че пред него стои непозната млада жена, която знае името му. Сетне продължи нататък.

— Имам магазин за плодове и зеленчуци на Челси Терас… — поясних, без да изоставам от младежа, който вече наближаваше автобусната спирка.

Беше още по-изненадан, но не каза нищо, само забърза още повече.

— Трябва ми управител.

При тези думи Мейкинс за пръв път позабави крачката и ме погледна по-внимателно.

— „Чапман“ — рече той. — Значи вие сте го купили.

— Да, но сега е собственост на Тръмпър — вметнах аз. — И ви предлагам длъжността управител при седмично възнаграждение, с една лира стерлинга по-високо от сегашното.

Не че имах представа колко му плащат.

Наложи се да измина няколко километра с автобуса и пред къщата на младежа да отговоря на още доста въпроси, докато накрая той ме покани да се запозная с майка му. След половин месец Боб Мейкинс дойде на работа при нас като управител на магазин „Тръмпър“.

Въпреки този удар в края на първия месец установих разочарована, че магазинът е на загуба повече от три лири стерлинги, което означаваше, че не мога да върна на Дафни и едно-единствено пени.

— Не унивай — рече ми тя. — Все ще се отвори случай да избегнем наказателната клауза в договора, особено ако се окаже, че господин Тръмпър наистина е толкова оправен, какъвто го описваш.

Благодарение на един млад офицер от Военното министерство, с когото Дафни ме запозна, от половин година ми беше по-лесно да научавам къде точно се намира вечно изплъзващият се Чарли. Офицерът сякаш знаеше във всеки момент от деня и нощта къде е сержант Чарлс Тръмпър от Кралския стрелкови полк. Въпреки това бях все така твърдо решена магазинът да работи добре и да излезе на печалба много преди Чарли да е прекрачил прага му.

От приятеля на Дафни обаче узнах, че моят блуден съдружник ще бъде демобилизиран на двайсети февруари 1919 година, което означаваше, че не разполагам с достатъчно време, за да изравня печалби и загуби. И още по-лошо, не след дълго се наложи да търсим заместнички на две от трите хихикащи момичета, станали за беда жертви на епидемията от грип, и да уволним третата поради некадърност.

Помъчих се да си спомня всичко, на което като малка ме е учел тате. Ако има голяма опашка, трябва да обслужваш бързо клиентите, ако опашката обаче е малка, не бива да бързаш — така магазинът никога няма да бъде празен. Баща ми обясняваше, че хората не обичали да влизат в празни магазини — чувствали се несигурни.