Вбесявах се все повече и повече, задето това пале си позволява да се държи наставнически.
— Нашата клиентка, госпожа Чапман… — продължи той.
— Вдовица е, мъжът й служеше във флотата, на кораба на Негово Величество краля „Боксър“, загина по време на бойни действия на осми февруари 1918 година, оставяйки дъщеря на седем години и петгодишен син.
Господин Палмър прояви благоприличието да пребледнее.
— Знам и че госпожа Чапман страда от артрит и й е почти невъзможно да се качва по стълбите на малкото жилище — добавих за по-убедително.
Сега вече младокът бе доста озадачен.
— Да, точно така — изпелтечи той.
— Е, и колко очаква госпожа Чапман да получи за имота? — повторих аз.
Сега вече тримата колеги на Палмър бяха спрели да вършат каквото вършеха, и следяха разговора ни.
— За имота е определена цена от сто и петдесет гвинеи — оповести служителят, вперил очи в последния ред от документа.
— Сто и петдесет гвинеи — повторих така, уж не мога да повярвам, макар че нямах и понятие колко точно струва имот като този. — Клиентката ви очевидно се рее в облаците. Да не би да е забравила, че сме във война? Предложете й, господин Палмър, сто и не ме безпокойте повече, ако тя поиска и пени отгоре.
— Гвинеи ли? — рече той обнадежден.
— Лири стерлинги — отсякох аз, след което написах върху опакото на документа името и адреса си и го оставих на плота.
Господин Палмър сякаш изгуби ума и дума — продължи да ме зяпа с отворена уста, а аз се завъртях и излязох.
Докато се връщах в Челси, си дадох сметка, че нямам никакво намерение да купувам магазин в квартала. При всички положения не разполагах със сто лири стерлинги — къде ти! Имах на влог в банката малко над четирийсет лири, не се и надявах да се сдобия отнякъде с още пари, но онзи се държа толкова нагло, че ме ядоса. Казах си, че почти няма опасност госпожа Чапман да приеме такова обидно предложение.
Оказа се обаче, че на следващата заран тя е приела. Тънех в блажено неведение, че не съм задължена да подписвам нищо, и същия следобед внесох капаро от десет лири стерлинги. Господин Палмър обясни, че ако до трийсет дни не сключа сделката, няма да ми върнат парите.
— Не е болка за умиране — отсякох нахакано аз, макар че нямах и представа откъде ще намеря парите.
През следващите двайсет и седем дни ходих при всички, които познавах, като се почне от строително дружество „Боу“ и се стигне до далечните лели и дори съученички, никой обаче не прояви и най-малко желание да подкрепи една млада жена, първи курс студентка, и да й даде на заем шейсет лири стерлинги, с които тя да си купи магазин за плодове и зеленчуци.
— Но вложението е много разумно — опитвах се да обясня на всеки, пожелал да ме изслуша. — Пък и в сделката задочно участва Чарли Тръмпър, най-добрият търговец на плодове и зеленчуци, живял някога в Ийст Енд.
Рядко стигах по-далеч — някъде на това място в търговските ми обяснения любезният интерес биваше изместван от неверие.
В края на първата седмица волю-неволю трябваше да призная: Чарли Тръмпър надали щеше да остане доволен, задето съм прахосала десет лири стерлинги от парите ни — шест лири от неговите и четири от моите, колкото да задоволя женската си суета. Реших, че е за предпочитане да понеса загубата на шестте лири стерлинги, отколкото да призная пред Чарли, че съм станала за смях.
— Но защо не си се посъветвала с майка си или с леля си, преди да предприемеш такава крайна стъпка? — възкликна учудена Дафни на двайсет и шестия ден. — И двете ми се виждат много разумни.
— Кажа ли им, направо ще ме убият. А, не, мерси — троснах се аз. — При всички положения те двете надали имат общо шейсет лири стерлинги. А и да ги имаха, се съмнявам, че изгарят от желание да вложат и пени в Чарли Тръмпър.
В края на месеца отидох посърнала в кантората на Джон Д. Уд, за да обясня, че няма да си получат останалите деветдесет лири стерлинги и могат да се чувстват свободни да обявят отново имота за продан. Опасявах се, че щом господин Палмър чуе новината, върху лицето му задължително ще се появи ехидното изражение „Така си и знаех“.
— Но жената, която ви представлява, сключи сделката още вчера — увери ме господин Палмър и ме погледна недоумяващо.
— Жената, която ме представлява ли? — ахнах аз.
Служителят отвори папката.
— Да, някоя си госпожица Дафни Харкорт-Браун от…
— Но защо? — попитах аз.
— Едва ли съм човекът, който може да отговори на този въпрос — рече господин Палмър. — Вчера видях тази жена за пръв път.
Читать дальше