Джефри Арчър - Търговецът

За капак няколко седмици след като Чарли се качи на влака за Единбург, ме приеха в Лондонския университет.

Заради Чарли имах само два избора: да се опитам сама да ръководя фурната и да забравя за мечтите си да завърша висше образование или да продам всичко на който предложи най-много пари. В деня на заминаването Чарли ми бе оставил бележка със съвет да продам магазина, което реших и да сторя, но макар да обикалях часове наред Ийст Енд, успях да намеря само един човек, който прояви интерес: господин Коен, чието шивашко ателие вече няколко години се намираше над фурната и който искаше да се поразшири. При така стеклите се обстоятелства ми предложи прилична цена, успях дори да спечеля още две лири стерлинги, които един от уличните търговци ми брои за огромната сергия на Чарли, но колкото и да опитвах, така и не успях да спазаря ужасната реликва от деветнайсети век на дядо Чарли.

Веднага внесох парите в строително дружество „Боу“, което се намираше на Чийпсайд номер сто и две и където ми откриха едногодишен влог при лихва четири на сто. Нямах намерение да тегля от влога, докато Чарли Тръмпър е на фронта, но някъде след пет месеца при мен в Ромфорд дойде Кити Тръмпър. Разрева се и ми съобщи, че брат й бил убит на Западния фронт. Добави, че направо не знаела какво ще правят без Чарли. Веднага й обясних какво сме се разбрали с него и върху лицето на жената грейна усмивка. Тя се съгласи на другия ден да дойде с мен в строителното дружество, за да изтеглим дяла на брат й.

Смятах да изпълня желанието на Чарли и да имам грижата неговата част от парите да бъде поделена поравно между трите му сестри. Но заместник-управителят на дружеството ни напомни и на двете възможно най-любезно, че докато не измине една година, не мога да тегля и пени от влога. Дори извади договора, който бях подписала и където това бе отбелязано изрично. Щом го чу, Кити скочи като попарена, избълва цял порой грубости, от които заместник-управителят се изчерви като домат, и си тръгна.

След време щях да бъда благодарна, че съм се подписала под такива условия. Бях готова, без да му мисля много-много, да поделя шейсетте процента на Чарли между Сал, Грейс и тая повлекана Кити, очевидно излъгала, че брат й е загинал. Разбрах за това едва през юли, когато Грейс ми писа от фронта, за да ми съобщи, че след втората битка на Марна връщат Чарли в Англия. Зарекох се още в мига, когато се прибере, да му изплатя неговия дял от парите — исках час по-скоро да се отърва веднъж завинаги от тия Тръмпърови и безкрайните неприятности, които си имах с тях и които само отклоняваха вниманието ми.

Жалко, че татко не доживя да ме види в колежа „Бедфорд“ към Лондонския университет. Дъщеря му студентка! Уайтчапъл не бе чувал за такова чудо. Но един германски аероплан сложи край на всички въжделения на баща ми и за капак осакати мама. Тя все пак бе донемайкъде щастлива да напомня на всичките си приятелки, че съм сред първите жени в Ийст Енд, приети в университет.

След като влязох в „Бедфорд“, започнах да си търся квартира някъде наблизо: бях решена да проявя известна степен на независимост. Мама, която така и не прежали баща ми, отиде да живее в предградията, в Ромфорд, при леля Хариет. Недоумяваше защо държа толкова да живея в Лондон, но накрая се примири и само настоя квартирата да бъдела одобрена от ректората. Натърти, че съм можела да живея под един покрив само с момиче, което татко би сметнал за „приемливо“. Постоянно негодуваше срещу разпасаността, излязла на мода след избухването на войната.

Поддържах връзка с доста от съученичките, с които се бях сприятелила в „Сейнт Пол“, но познавах само една, която вероятно имаше в Лондон достатъчно широко жилище, че да прибере и мен, и си казах, че тя вероятно е единствената ми надежда, ако не искам да прекарам остатъка от живота си във влака между Ромфорд и Риджънтс Парк. На другия ден пратих писмо на Дафни Харкорт-Браун.

В отговор тя ме покани на чай в малкото си жилище в Челси. Когато я видях, бях изненадана, че сега съм малко по-висока от нея, но че и тя като мен е отслабнала. Дафни не само ме посрещна с отворени обятия, но и за мое изумление се зарадва много при мисълта, че бих могла да се нанеса в една от свободните й стаи. Настоях да плащам наем от пет шилинга на седмица и донякъде плахо я поканих на чай у мама в Ромфорд. На Дафни й се стори забавно, че следващия вторник ще ходи с мен чак в Есекс.

Целия следобед мама и леля почти не гъкнаха. Не им се случваше често от тях да очакват мнение по въпроси от рода на балове, където младите момичета си търсят жених, ловджийски хрътки, поло и позорната липса на обноски, каквато напоследък проявяват гвардейците, така че Дафни премина в монолог. Леля Хариет ни донесе още от топлите кифлички, а аз не се изненадах, че щастлива, мама кима одобрително.