Джефри Арчър - Търговецът

Днес следобед говорихме за художника Бернардино Луини. Вече бях решила да пиша дипломна работа за живота на този недооценен живописец от Милано. Милано… още една причина да се радвам, че войната най-после е свършила. Сега вече можех да обмислям как ще посетя Рим, Флоренция, Венеция и да, Милано, за да се запозная отблизо с творчеството на Луини. Микеланджело, Да Винчи, Белини, Караваджо, Бернини — половината световни съкровища на изкуството се намираха в една-единствена страна, а аз нямах възможност да стигна по-далеч от музея за изящни изкуства „Виктория и Албърт“.

В четири и половина иззвъня звънецът, възвестил края на лекциите за днес. Затворих учебниците и загледах как професор Тилзи крета към вратата. Чак ми домъчня за стареца. Вече се беше пенсионирал, а го върнаха на работа, защото мнозина от младите преподаватели заминаха на Западния фронт. Смъртта на Матю Мейкпийс, човека, който би трябвало днес да ни чете лекцията, „един от най-многообещаващите учени на своето поколение“, както все ни повтаряше старият професор, бе „непрежалима загуба за катедрата и за университета като цяло“. Няма как да не се съглася с него: Мейкпийс бе сред малцината англичани, признати за истински познавачи на Луини. Слушала съм само три негови лекции, после той се записа доброволец и замина за Франция. Каква ирония на съдбата: именно такъв човек да бъде надупчен от германските куршуми, докато прескачал загражденията от бодлива тел някъде в Централна Франция.

Бях първи курс в „Бедфорд“. Все ми се струваше, че не мога и не мога да се справя и времето не стига, искаше ми се Чарли да си дойде час по-скоро и да поеме магазина, та да си отдъхна. Пратих му писмо в Единбург, а се оказа, че той бил в Белгия, писах му и в Белгия, докато Чарли бил във Франция, и във Франция, когато той вече се бил прибрал в Единбург. Кралската поща като че ли все не успяваше да го догони, а сега не исках той да научава какво съм направила, щеше ми се да видя с очите си реакцията му.

Джейкъб Коен обеща да го прати в Челси веднага щом той се появи отново на Уайтчапъл Роуд. Вече бях изгубила надежда, че някога ще си дойде.

Събрах си учебниците и ги напъхах в старата ученическа чанта, подарък от татко, когато спечелих стипендията за училище „Сейнт Пол“. Инициалите „РС“, които той гордо бе щамповал отпред, вече не личаха, а кожената дръжка се бе прокъсала, та напоследък се виждах принудена да нося чантата под мишница: на тате и през ум не би му минало да ми купува нова, докато старата все още върши работа.

Когато бях малка, татко беше много строг с мен, един-два пъти дори е грабвал каиша, защото съм отмъквала зад гърба му понички — не че ми е забранявал някога да си взимам, но държеше да го правя с негово разрешение — и втория път, защото изругах „да го вземат мътните“, понеже се порязах, докато си белех ябълка. Не съм възпитана в юдейската вяра — майка ми не искаше и да чуе за това, но баща ми ми налагаше същите изисквания, с които е расъл той, и не търпеше онова, което от време на време описваше като „неприемливо поведение“.

Трябваше да минат много години, докато науча какви упреци е понасял татко навремето, задето се е оженил за мама, римокатоличка. Обожаваше я и поне пред мен нито веднъж не е възроптал, че му се налага да ходи сам в синагогата. Днес изразът „смесен брак“ звучи много старомодно, но в началото на века и на мама, и на тате им се е налагало да правят доста жертви.

Още в деня, когато прекрачих прага на училище „Сейнт Пол“, там ми хареса, вероятно отчасти защото не ми се присмиваха, задето уча много, и не ме наричаха зубрачка. Единственото, което ме дразнеше, беше прякорът, който ми бяха лепнали — Дебелата фукла. След време едно момиче от горния клас — Дафни Харкорт-Браун, ми обясни какво означава това. Дафни имаше руса къдрава коса и й викаха Злобарката. Не бяхме кой знае какви приятелки, но и двете си падахме по сладкото и това ни сближи, особено след като тя разбра, че разполагам с неизчерпаеми запаси от понички и кифли. Дафни на драго сърце би си ги платила, но аз не давах да се издума, понеже си мечтаех съучениците ми да мислят, че сме първи приятелки с нея. Веднъж Дафни дори ме покани у тях в Челси, аз обаче не приех, понеже, ако отидех, после щеше да се наложи и аз да я поканя у нас в Уайтчапъл.

Именно Дафни ми подари първия албум с произведения на изкуството — „Съкровищата на Италия“, в замяна на няколко шоколадови вафли, и от този ден нататък знаех, че съм се натъкнала на нещо, което бих искала да изучавам до края на живота си. Не съм питала Дафни защо една от началните страници в албума е откъсната, но това винаги ме е озадачавало.