Джефри Арчър - Търговецът

— Това тук не е съд — напомни рязко Бейвърсток. — При всички положения подозирам, че дядото на господин Трентам не би одобрил такава тактика.

— Нима отричате законните права на клиента ми?

— Изобщо не ги отричам. Но понеже той отказва да огласи мнението си, аз се чувствам безсилен да се произнеса по случая и може би ще препоръчам на страните да се обърнат към съда, както впрочем се предвижда и в точка двайсет и седма от завещанието на сър Реймънд.

„Още едно условие, за което не съм и подозирал“, помисли тъжно Чарли.

— Но сигурно ще минат години, докато делото бъде разгледано от съда — възропта Бъркеншо. — Освен това двете страни вероятно ще влязат в големи разходи. Сър Реймънд едва ли е искал това.

— Дори и да не го е искал, така вашият клиент ще има възможност да обясни пред съдебните заседатели защо тези суми са били превеждани всяко тримесечие… ако изобщо е знаел за тях — напомни Бейвърсток.

Бъркеншо за пръв път като че ли се подвоуми, ала Трентам продължи да мълчи, само извади втора цигара.

— Съдебните заседатели вероятно ще решат, че госпожица Рос не е нищо повече от най-обикновена изнудвачка — смени Бъркеншо тактиката. — Изнудвачка, която е разбрала отнякъде за наследството и е успяла да се добере до Англия, където е нагодила фактите така, че да паснат на измислената й история.

— Тези факти всъщност пасват прекалено добре — подметна Чарли. — По вашите думи излиза, че едва тригодишна, госпожица Рос е успяла да постъпи в сиропиталище в Мелбърн. При това точно по времето, когато Гай Трентам е бил хвърлен в местния затвор…

— Съвпадение — отсече Бъркеншо.

— Госпожа Трентам я е зарязала в сиропиталището и после е започнала да изплаща всяко тримесечие на директорката на същото сиропиталище, госпожица Бенсън, определена сума, която загадъчно престава да постъпва в мига, когато госпожица Бенсън умира. Очевидно въпросната директорка е пазела някаква тайна.

— Отново косвени доказателства, които на всичко отгоре не можете да потвърдите с нищо.

Найджъл Трентам се наведе напред и понечи да каже нещо, но адвокатът му го стисна за ръката.

— Няма да се хванем на тези евтини номера, сър Чарлс, които, подозирам, се вписват по-добре на Уайтчапъл Роуд, отколкото в една уважавана адвокатска кантора.

Стиснал юмрук, Чарли скочи от мястото си и пристъпи към Бъркеншо.

— Успокойте се, сър Чарлс — спря го рязко Бейвърсток.

Ще не ще, Чарли спря на крачка от Бъркеншо, който дори не трепна. Поколеба се, но после си спомни съвета на Дафни и се върна на мястото си: адвокатът на Трентам продължи да го гледа предизвикателно.

— Както вече отбелязах, моят клиент няма какво да крие — рече той. — И със сигурност не смята, че му се налага да прибягва до физическа сила, за да докаже правотата си.

Чарли отпусна длан и подвикна:

— Наистина се надявам клиентът ви да отговори в съда защо майка му е плащала доста големи парични суми на някаква жена в другия край на света, която, както вие твърдите, тя никога не е срещала. И защо на двайсети април 1927 година господин Уолтър Слейд, шофьор в крайградски клуб „Виктория“, е закарал в сиропиталище „Света Хилда“ госпожа Трентам и малко момиченце на възрастта на Кати, което се е казвало Маргарет, но което после не се е върнало заедно с нея. Обзалагам се и че ако помолим съдията да провери банковата сметка на госпожица Бенсън, ще установим, че тези пари са започнали да постъпват само ден след като госпожица Рос е постъпила в сиропиталището. В края на краищата всички знаем, че паричните преводи са спрени именно в седмицата, когато госпожица Бенсън е починала.

И този път Бейвърсток бе ужасен от дързостта на Чарли и вдигна ръка с надеждата да го възпре в гневните му изблици.

За разлика от него Бъркеншо се подсмихна ехидно.

— Въпреки че ви представлява адвокат, сър Чарлс, явно не е зле да ви напомня една-две основни истини. Като начало нека изясним веднъж завинаги: моят клиент ме увери, че до вчера изобщо не е чувал за съществуването на тази госпожица Бенсън. При всички положения никой английски съдия няма право да проверява банкова сметка в Австралия, освен ако няма основания да смята, че и в двете държави е извършено престъпление. И не само това, сър Чарлс: за съжаление двама от основните ви свидетели вече не са между живите, а третият — господин Уолтър Слейд, не възнамерява да пътува до Лондон. В допълнение не можете да му пратите и призовка. Но нека се върнем на твърдението ви, сър Чарлс, че съдебните заседатели ще се изненадат, ако клиентът ми не се яви да свидетелства от името на майка си. Подозирам, ще бъдат още по-изумени да научат, че основната свидетелка по случая — ищцата, също не желае да застане на свидетелската скамейка, за да отговаря — забележете, от свое име — защото почти не помни времето, за което става въпрос. В държавата надали има адвокат, който да подложи госпожица Рос на такова изпитание, ако единствените думи, които тя ще изрече в отговор на всеки въпрос, са „Извинявайте, не помня“. Или тя може би няма какво да каже? Нека ви уверя, сър Чарлс, наистина ще се радваме, ако се стигне до съд, понеже ще станете за смях.