Джефри Арчър - Търговецът

— А според мен е единайсет и шестнайсет — натърти Бейвърсток. — Но колкото до времето, съгласен съм да приема вашето вещо мнение. Между другото — продължи той, — обаждам се, за да ви съобщя, че към наследството на Хардкасъл претенции има още един човек, който според мен е по-пряк наследник на сър Реймънд, отколкото вашият клиент.

— И как се казва тя?

— Подозирам, че вече знаете — отвърна възрастният адвокат и затвори. — Ох, да го вземат мътните — изруга той и погледна Чарли. — Трябваше да запиша разговора.

— Защо?

— Защото Бъркеншо за нищо на света няма да си признае, че е попитал „Как се казва тя“.

— Нима твърдиш, че Гай Трентам ми е баща? — ахна Кати. — Ама как така?…

След като събуди доктор Аткинс, който бе от хората, свикнали да ги вдигат посред нощ, Чарли реши, че може да обясни на Кати какво е научил по време на посещението си в Австралия и как всичко е било потвърдено от сведенията, които тя е предоставила на Беки навремето, при постъпването си на работа в „Тръмпър“. Бейвърсток слушаше внимателно — сегиз-тогиз кимаше и поглеждаше записките, които си бе водил по време на разговора със своя племенник в Сидни.

Кати също попиваше разказа на Чарли и макар сега да се сещаше за някои неща от живота си в Австралия, помнеше съвсем смътно следването в Мелбърнския университет и нищо от пребиваването си в сиропиталище „Света Хилда“. Името на госпожица Бенсън не й говореше нищо.

— Опитвам се да си припомня някакви подробности от онова, което съм изживяла, преди да дойда в Англия — безрезултатно. Въпреки че помня почти всичко от мига, когато пристигнах в Саутхамптън. Доктор Аткинс не е оптимист, нали?

— Постоянно ми напомня, че за тези неща нямало правила.

Някъде към четири след полунощ Чарли повика по телефона такси, което да ги върне на Итън Скуеър — бяха се разбрали с Бейвърсток, че адвокатът ще уреди възможно най-бързо среща с другата страна. Когато се прибраха вкъщи, Кати бе толкова изтощена, че си легна веднага, докато Чарли — обратното, бе свикнал да става, горе-долу, по това време, ето защо се затвори в кабинета и продължи да търси липсващата брънка — знаеше, че дори да я намери, пак му предстои трудна съдебна битка.

На другия ден двамата с Кати отидоха в Кеймбридж и прекараха тежък следобед в тесния кабинет на доктор Аткинс в болница „Адънбрук“. Лекарят прояви много по-голям интерес към папката със сведения за Кати, предоставена от директорката на сиропиталището госпожа Кълвър, отколкото към това, че младата жена има роднинска връзка с госпожа Трентам, следователно е законна наследница на богатството на Хардкасъл.

Доктор Аткинс се зае да я запознава бавно със съдържанието на папката: часовете по рисуване, провиненията и похвалите, състезанията по тенис, девическата класическа гимназия към Англиканската църква в Мелбърн, и всеки път се натъкваше на едно и също — колкото и да се мъчеше Кати да си спомни миналото, в съзнанието й изникваха само смътни образи. Лекарят опита да събуди спомените й със словесни асоциации: Мелбърн, госпожица Бенсън, крикет, кораб, хотел, на които получи отговорите: Австралия, Хеджес, броях точките, Саутхамптън, безкрайно работно време.

Ала и този път удари на камък — младата жена описа съвсем общо класическата гимназия в Мелбърн, после обаче се сети нещичко и от следването си в университета, както и името на някакво момче — Мел Никълс, а също, че е пътувала много дълго с кораба до Лондон. Накрая си спомни дори имената на момичетата, с които е била в една каюта — Пам и Морийн, но не и откъде са родом.

Спомените й станаха много подробни, когато Кати заговори за хотел „Мелроуз“, а Чарли потвърди точността на разказа й за времето, когато е постъпила в „Тръмпър“.

Дори се просълзи, когато младата жена описа запознанството си с Даниъл и как младежът е разменил картончетата с имената на тържеството в новата къща. Ала Кати пак не успя да се сети нищо, което да е свързано с имената на Маргарет Етел Трентам и на госпожица Рейчъл Бенсън.

В шест часа вече бе капнала от умора. Доктор Аткинс дръпна Чарли настрани и го предупреди, че по негово мнение е почти изключено тя да си спомни нещо повече от живота си по времето, преди да пристигне в Лондон. В съзнанието й може би щели да изникват някакви дребни случки, но не и нещо съществено.

— Съжалявам, че не успях да помогна много — каза Кати на Чарли, докато се връщаха в Лондон.

Той я хвана за ръката.