Джефри Арчър - Търговецът

— Здравей, Чарли! Не знаех, че обичаш Моцарт! — възкликна някой.

— Напоследък е оглавил класациите — отвърна той, безсилен да скрие радостта си.

— Ами да! — рече директорът. — Единствените места, които не виждахте, бяха в ложата точно под официалната.

— Нека ти представя…

— Сега нямаме време — прекъсна Чарли Кати. — Тръгвай с мен — подкани той и я сграбчи за ръката. — Господин Джаксън, нали ще помолите жена ми Беки да обясни на господина защо съм отмъкнал неговата дама? Ще си я получите обратно след полунощ — усмихна се Чарли на изумения младеж. — Благодаря ви, господин Джаксън. — Погледна си часовника. — Още разполагаме с време.

— С време за какво, Чарли? — попита Кати, докато той я теглеше през фоайето към Белвидир Роуд.

Униформеният разпоредител стоеше на пост край автомобила.

— Благодаря ти, Рон — каза Чарли и се опита да отвори предната врата. — Ох, да го вземат мътните, Беки е заключила — завайка се той.

Обърна се и спря таксито, което тъкмо приближаваше опашката пред пиацата.

— А, не, приятелю, аз съм наред — изпречи му се мъжът най-отпред на опашката.

— Момичето ще роди всеки момент — изкрещя Чарли, след което отвори вратата на таксито и набута вътре тъничката като вейка Кати.

— Е, дано всичко мине благополучно — възкликна непознатият и се дръпна назад.

— Накъде, гус’ине? — попита шофьорът на таксито.

— На Хай Холборн номер сто и десет. И не се бавете! — подвикна Чарли.

— На този адрес по-скоро ще намерим адвокат, отколкото акушер-гинеколог — подметна Кати. — Дано имаш някакво смислено обяснение защо ще си пропусна вечерята с единствения мъж, който ме е канил на среща от доста седмици насам.

— Хайде да не е сега — помоли Чарли. — Сега искам от теб само да подпишеш до полунощ един документ, а после ти обещавам и обяснение.

В единайсет и нещо таксито спря пред адвокатската кантора. Бейвърсток ги чакаше отпред.

— Осем шилинга и шест пенса, гус’ине.

— Ами сега! — възкликна Чарли. — Не нося никакви пари.

— Така се отнася с всички момичета — усмихна се Кати и подаде на шофьора банкнота от десет шилинга.

Двамата последваха Бейвърсток в кабинета, където той вече бе подредил върху писалището няколко документа.

— След като ми се обадихте, проведох дълъг разговор с племенника в Австралия — обясни адвокатът на Чарли. — Смятам, че вече съм наясно какво е станало, докато сте били там.

— Което не може да се каже за мен — намеси се Кати доста озадачена.

— Всичко с времето си — рече Чарли. — Обясненията по-късно. — Той се извърна към Бейвърсток. — И сега какво?

— Госпожица Рос трябва да се подпише тук, тук и тук — каза адвокатът и без да добавя нищо, посочи мястото, отбелязано със сложени с молив кръстчета в долния край на трите листа. — Тъй като вие, сър Чарлс, не сте свързан по никакъв начин с наследницата на имуществото и сам не го наследявате, можете да удостоверите, че госпожица Рос наистина е сложила подписа си.

Чарли кимна, остави театралния бинокъл до иска и извади от вътрешния си джоб писалка.

— Винаги си ме учил, Чарли, да не подписвам нищо, ако не съм го прочела.

— Забрави какво съм те учил, моето момиче, и просто се подпиши където ти показва господин Бейвърсток.

Без да казва и дума повече, Кати се подписа и под трите документа.

— Благодаря ви, госпожице Рос — рече господин Бейвърсток. — А сега, ако разрешите, ще уведомя господин Бъркеншо за развоя на събитията.

— Бъркеншо ли? — учуди се Чарли.

— Адвокатът на господин Трентам. Очевидно трябва да му съобщя незабавно, че неговият клиент вече не е единственият с претенции към наследството на Хардкасъл.

Кати се извърна още по-изумена към Чарли.

— После — спря я той. — Обещавам.

Бейвърсток набра седемцифрен номер някъде в Челси.

Всички мълчаха и чакаха от другата страна да вдигнат. Накрая господин Бейвърсток чу сънен глас:

— Кенсингтън Седемдесет и едно, деветдесет и две.

— Добър вечер, Бъркеншо, безпокои ви Бейвърсток. Извинявайте, че ви се обаждам в този късен час. Не бих го направил, ако не смятах, че обстоятелствата наистина го налагат. Но първо мога ли да ви попитам колко е часът?

— Добре ли ви чух? — тросна се Бъркеншо — вече се беше разсънил. — Звъните ми посред нощ, за да ме питате колко е часът ли?

— Точно така — рече Бейвърсток. — Искам да потвърдите, че крайният срок още не е изтекъл. Бъдете така добър, кажете колко според вас е часът.

— Според мен е единайсет и седемнайсет минути. Но пак не разбирам…