Джефри Арчър - Търговецът

След като се приземиха на летище „Палам“ в Делхи, той отново тръгна да се разхожда из безмитния магазин колкото да убие единия час чакане, през който щяха да заредят самолета с гориво. Ядоса се, когато видя, че все същите часовници, парфюми и бижута се продават на невинните транзитни пътници на цени, с петдесет на сто по-високи от обичайните. Единият час мина и понеже по високоговорителите не повикаха пътниците, Чарли отиде на гише „Справки“, за да провери защо пак закъсняват.

— Доколкото разбрах, има проблем с втория екипаж на самолета — обясни младичката жена зад гишето. — Не е почивал двайсет и четири часа, както го изисква правилникът на Международната въздухоплавателна асоциация.

— А колко са почивали?

— Двайсет часа — отвърна смутено момичето.

— Значи ще чакаме още четири часа.

— Опасявам се, че да.

— Къде е най-близкият телефон? — попита Чарли, без дори да крие раздразнението си.

— В дъното, господине — упъти го служителката и посочи надясно.

Чарли се нареди на поредната опашка — когато му дойде редът, той успя да се свърже два пъти с телефонистката в централата в Делхи и веднъж с Лондон, но не и да разговаря с Беки.

Накрая се качи на самолета, без да е постигнал нищо — чувстваше се изтощен.

— Говори капитанът на полета Паркхаус. Извинявайте за закъснението — добави той благо-благо. — Надявам се то да не ви е създало неудобства. Затегнете коланите и се пригответе за излитане. Стюардесите вече са затворили автоматично вратите.

Четирите двигателя избоботиха и самолетът запъпли по пистата, после набра скорост и се понесе шеметно по пистата. След това обаче Чарли се люшна рязко напред — спирачките изскърцаха и самолетът най-неочаквано спря само на няколко метра от края на пистата.

— Говори капитанът на полета. Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че върху контролното табло хидравличните помпи, задвижващи колесника, светят червено, затова не искам да рискувам. Налага се да се върнем на летището и да помолим местните механици да отстранят повредата. Благодаря ви за проявеното разбиране.

Чарли се притесни най-вече от думата „местни“.

След като слязоха от самолета, той хукна да обикаля гишетата на различните авиокомпании с надеждата да открие самолет, който този ден да заминава от Делхи за Европа. Бързо установи, че единственият самолет, който излита от летището, е за Сидни. Замоли се индийските механици да си разбират от работата и да отстранят бързо повредата.

Седна в одимената чакалня и докато чакаше някаква информация за съдбата на полет сто и втори, се зае да разлиства списанията и да се налива с безалкохолни напитки. Първото, което научи, бе, че са пратили да повикат главния механик.

— Пратили да повикат главния механик ли? — изуми се той. — Това пък какво означава?

— Пратихме кола, която да го докара — обясни ухилен някакъв чиновник от летището, който говореше отсечено, със силен акцент.

— Пратили сте кола ли? — пак не го разбра Чарли. — Но нали работата му е да стои на летището?

— Днес му е почивен ден.

— Нямате ли други механици?

— Повредата е сериозна, само главният механик може да я отстрани — призна притеснен чиновникът.

Чарли се шляпна по челото.

— А къде живее този главен механик?

— Някъде в Делхи — гласеше отговорът. — Но вие, господине, не се безпокойте, до час ще го доведем.

„Лошото на тази страна е — помисли си Чарли, — че ти казват каквото според тях искаш да чуеш.“

По-късно същият служител така и не успя да обясни защо е трябвало да минат цели два часа, докато открият главния механик, още един, докато го докарат на летището, и още петдесет минути, докато той установи, че за отстраняване на повредата са нужни не един, а трима подготвени механици, току-що тръгнали си от работа.

Пътниците от полет сто и втори бяха натоварени на раздрънкан стар автобус и бяха откарани в хотел „Тадж Махал“ в центъра на града, където Чарли седна на леглото и почти цяла нощ отново се опитва да се свърже с Беки. Накрая чу гласа й, но ги прекъснаха още преди да е успял да й съобщи дори къде се намира. Не се и опита да заспи.

Когато на другата сутрин автобусът ги върна на летището, същият индиец от управата ги чакаше, отново грейнал в усмивка.

— Самолетът ще излети навреме — обеща той.

„Навреме!“, помисли си Чарли — ако не бързаше толкова, сигурно би се засмял.

След един час самолетът все пак излетя. Чарли попита стюардесата кога се очаква да пристигнат на летище „Хийтроу“ в Лондон и тя му отговори, че не се знаело точно, но че сигурно щели да се приземят надвечер в събота.