Джефри Арчър - Търговецът

— Помъчете се да убедите Уолтър Слейд да даде писмени показания, че е закарал в сиропиталище „Света Хилда“ госпожа Трентам и малко момиченце на име Маргарет и че после госпожата си е тръгнала оттам без детето. Бихте могли да се опитате да изкопчите от него и приблизителна дата.

— След вашата среща със стареца едва ли ще стане лесно — предположи Робъртс.

— Поне опитайте. Освен това проверете дали госпожица Бенсън е получавала пари от госпожа Трентам и преди 1953 година и ако е получавала, какви суми и кога. Подозирам, че през последните трийсет и пет години на нейно име всяко тримесечие са постъпвали пари, което обяснява и как така е прекарала края на живота си в относителен лукс.

— Вярно е, но и тези доказателства са косвени, пък и се съмнявам някоя банка да ми разреши да се ровя в личните сметки на госпожица Бенсън.

— Съгласен съм — каза Чарли. — Ала госпожа Кълвър би трябвало да знае колко е получавала госпожица Бенсън като директорка на сиропиталището и дали е живяла според доходите си. Така де, не е кой знае каква философия да разберете дали сиропиталището не се нуждае и от нещо друго, освен от микробус.

През цялото време, докато Чарли говореше, адвокатът си записваше най-прилежно.

— Ако успеете да изкопчите нещичко от Слейд и да докажете, че госпожица Бенсън и преди е получавала пари, вече ще мога да поискам от Найджъл Трентам обяснение от къде на къде майка му се е охарчвала толкова години и защо е превеждала суми на директорката на сиропиталище, разположено на другия край на света, ако не за да издържа отрочето на по-големия си син.

— Ще направя каквото мога — обеща Робъртс. — Ако открия нещо, веднага ще се свържа с вас в Лондон.

— Благодаря ви — рече Чарли. — А вие имате ли някакви молби към мен?

— Да, сър Чарлс. Бъдете така любезен, предайте моите поздрави на вуйчо Ърнест.

— На вуйчо Ърнест ли?

— Да, на Ърнест Бейвърсток.

— Нищо няма да му предавам. Ще се оплача от него в Сдружението на адвокатите.

— Не бих ви препоръчвал, сър Чарлс, защото шуробаджанащината все още не се смята за престъпление. Всъщност, да ви призная, виновна е майка ми. Родила е трима синове, другите двама сега защитават интересите ви в Пърт и Брисбейн.

Автомобилът спря пред терминала на въздухоплавателно дружество „Кантас“. Шофьорът изскочи и извади куфарите от багажника, а Чарли се втурна към билетното гише, следван по петите от Робъртс, който носеше картината на Кати.

— Да, ще успеете да се качите на ранния самолет за Лондон — потвърди служителката на гишето. — Но побързайте, след няколко минути прекратяваме регистрацията.

Чарли въздъхна от облекчение и се обърна да се сбогува с Тревър Робъртс, а през това време шофьорът донесе куфарите и ги сложи на кантара.

— Да го вземат мътните! — затюхка се Чарли. — Ще ми услужите ли с десет лири стерлинги?

Робъртс извади от портфейла си банкнотите, а Чарли ги подаде бързо на шофьора, който изкозирува и се върна в автомобила.

— Просто не знам как да ви благодаря — допълни Чарли, докато се ръкуваше с Тревър Робъртс.

— Благодарете не на мен, а на вуйчо Ърнест — отвърна адвокатът. — Добре че ме убеди да зарежа всичко и да поема случая.

След двайсет минути Чарли вече се качваше по стълбичката на самолета на „Кантас“ от полет сто и втори, готов за първия етап от пътуването обратно към Лондон.

Самолетът излетя с десет минути закъснение, а Чарли се облегна на седалката и с онова, което бе научил през последните три дни, се опита да сглоби цялостната картина. Беше съгласен с предположението на Робъртс, че едва ли е съвпадение Кати да постъпи на работа именно в „Тръмпър“. Тя очевидно бе открила някаква връзка между тях и Трентамови, въпреки че Чарли не се досещаше точно каква, и не проумяваше защо младата жена не им е казала нищо. Да им каже ли?… Какво право имаше той да я укорява? Ако той беше казал истината на Даниъл, момчето сигурно щеше да бъде живо и досега. Едно беше сигурно: Кати не е могла да знае, че Даниъл й е брат, макар Чарли да се опасяваше, че госпожа Трентам вероятно е научила ужасната истина и я е съобщила на своя внук.

— Проклетница! — промърмори той.

— Моля? — възкликна жената на средна възраст отляво.

— Извинявайте, не го казах на вас — увери я Чарли.

Върна се към мислите си. Госпожа Трентам очевидно бе разбрала отнякъде истината. Но откъде ли? Дали и Кати е ходила при нея? Или старата вещица е видяла обявата за годежа в „Таймс“ и се е досетила за кръвната връзка между Кати и Даниъл, за която те не са и подозирали? При всички положения Чарли си даваше сметка, че вероятността да състави пълна картина на случилото се е доста малка, особено при положение че Даниъл и госпожа Трентам вече не бяха между живите, а Кати и досега почти не помнеше какво й се е случило, преди да пристигне в Англия.