Джефри Арчър - Търговецът

— Казах му на Купър, че сте фрашкан с пари, надут пуяк, който чака аз да му свърша работата.

— А той отвърна ли нещо?

— Реши, че съм се изразил прекалено меко.

— Близко е до ума — отбеляза адвокатът. — А успяхте ли да откопчите нещо?

— Иска ли питане! — увери го Чарли. — Както личи, Гай Трентам е имал дъщеря.

— Дъщеря ли? — повтори Робъртс, който не съумя да прикрие вълнението си. — Купър каза ли ви името й или нещо друго за нея?

— Маргарет Етел. Полицейският началник ми съобщи и че през 1927 година в Мелбърн е идвала госпожа Трентам, майката на Гай, но лично той не знаел защо.

— Господи! — възкликна адвокатът. — За двайсет минути свършихте повече, отколкото аз за двайсет дни.

— Да, но аз имам предимството на възрастта — напомни ухилен Чарли. — Къде ли по онова време би отседнала една изнежена англичанка?

— Аз не съм тукашен — призна си Робъртс. — Но съдружникът ми Нийл Мичъл би трябвало да знае. Семейството му се е установило в Мелбърн преди повече от век.

— Какво тогава чакаме?

Нийл Мичъл се свъси, когато колегата му зададе същия въпрос.

— Нямам представа — призна си той, — но майка ми със сигурност знае. — Той вдигна телефонната слушалка и се зае да набира някакъв номер. — Шотландка е, ще се опита да ни изврънка пари за предоставените сведения.

Чарли и Тревър Робъртс застанаха пред писалището на Мичъл и зачакаха — единият търпеливо, другият доста припряно. След няколко уводни думи, каквито се очакват от един син, Мичъл зададе въпроса и заслуша внимателно.

— Благодаря ти, мамо, както винаги, ми оказа неоценима помощ — рече той. — Хайде, ще се видим в края на седмицата — допълни адвокатът и затвори.

— Е? — подкани Чарли.

— През двайсетте години жена с потеклото на госпожа Трентам би отседнала в едно-единствено място — крайградски клуб „Виктория“ — поясни Мичъл. — В ония години в Мелбърн е имало само два що-годе сносни хотела, във втория са отсядали главно предприемачи.

— Този клуб дали още съществува? — поинтересува се Робъртс.

— Да, но е доста западнал.

— В такъв случай звъннете и запазете маса на името на сър Чарлс Тръмпър. И се постарайте да наблегнете върху „сър“.

— Разбира се, сър Чарлс — рече Робъртс. — Този път с кой акцент ще говорите?

— Още не знам, зависи от обстоятелствата — отговори Чарли, докато се връщаха при автомобила.

— Каква ирония на съдбата! — каза адвокатът, след като потеглиха по магистралата.

— Ирония на съдбата ли?

— Да — рече Робъртс. — Щом е хвърлила толкова усилия, за да заличи от регистрите самото съществуване на своята внучка, госпожа Трентам със сигурност е опряла до услугите на обигран адвокат.

— Е, и?

— Значи някъде в града има папка и в нея се съдържа всичко, което трябва да знаем.

— Дори да е така, едно е сигурно: не разполагаме с достатъчно време, за да разберем в чия кантонерка е скрита тази папка.

Когато пристигнаха в крайградски клуб „Виктория“, видяха, че управителят ги чака във фоайето. Той поведе именитите си гости към маса в прикътана тиха ниша. Чарли бе разочарован, че мъжът е толкова млад.

От листа с дългото меню си избра най-скъпото ястие, после поръча и бутилка „Шамбертен“ реколта 1957 година. След миг всички келнери в заведението се втурнаха да го обслужват.

— Какво сте намислили пък сега, сър Чарлс? — попита Робъртс, който се задоволи с по-скромен обяд.

— Имайте търпение, млади момко — рече му уж възмутен Чарли, докато се опитваше да разреже с тъпия нож прегорялото жилаво агнешко.

Накрая се предаде и си поръча ванилов сладолед, убеден, че него трудно ще го развалят. Когато накрая им донесоха и кафето, на масата дойде най-възрастният сервитьор, който им предложи пури.

— „Монте Кристо“, ако обичате — каза Чарли, после извади от портфейла си банкнота от една лира стерлинга и я сложи на масата пред келнера, който му поднесе голям старовремски овлажнител за пури — да го огледа. — Сигурно работите тук от много време, нали? — допълни гостът.

— Миналия месец станаха четирийсет години — потвърди сервитьорът точно когато върху първата банкнота се появи и втора.

— Добра памет ли имате?

— Надявам се, сър — рече мъжът, вторачен в двете банкноти.

— Помните ли една клиентка на име госпожа Трентам? Англичанка, доста сурова на вид, отсядала е при вас за около половин месец някъде през 1927 година — обясни Чарли и побутна парите към мъжа.

— Дали я помня ли? — възкликна той. — Никога няма да я забравя. По онова време още чиракувах, тя през цялото време мърмореше и се оплакваше от кухнята и обслужването. Не пиеше друго, освен вода, разправяше, че нямала вяра на австралийските вина, а не искаше да се охарчва за френски — ето защо пращаха все мен да я обслужвам. В края на месеца се вдигна и си замина, без да каже и дума, дори не ми остави бакшиш. Помня я, как да не я помня!