Джефри Арчър - Търговецът

— Ходите ли си понякога в родината? — попита гостът, убеден, че е изстискал всички сведения, които би могъл да се надява да получи от този източник.

— За съжаление, не. При тези…

През следващите двайсет минути Чарли, който се бе облегнал на стола, се наслаждаваше на пурата и слушаше собственика на хотела, който бъбреше за какво ли не, като се почне от безславния край на Британската империя и се стигне до плачевното състояние, в което е изпаднал крикетът в Англия. Накрая гостът поиска сметката, а Синклер-Смит се сбогува и се изнесе дискретно.

Възрастният келнер побърза да дойде веднага щом зърна върху покривката на масата поредната банкнота.

— Какво обичате, сър?

— Името „Слейд“ говори ли ви нещо?

— Старият Уолтър Слейд, шофьорът на хотела ли?

— Точно той.

— Пенсионира се преди доста години.

— Това го знам, но дали още е жив?

— Нямам представа — отговори сервитьорът. — Навремето чух, че живеел някъде край Балърат.

— Благодаря — каза Чарли, след което угаси в пепелника пурата, остави поредната банкнота от една лира стерлинга и отиде при Робъртс във фоайето. — Веднага се свържете по телефона с кантората — нареди му той. — Кажете им да издирят мъж на име Уолтър Слейд, доколкото подразбрах, живеел недалеч от Балърат.

Робъртс забърза към табелата, на която пишеше „Телефон“, а Чарли заснова напред-назад из фоайето и се замоли старецът да е още сред живите. След няколко минути адвокатът се върна при него.

— Ще разрешите ли да попитам какво сте намислили този път, сър Чарлс? — рече той, докато му подаваше лист хартия, на който с главни букви беше написан адресът на Уолтър Слейд.

— Със сигурност нищо добро — отвърна Чарли, след като пое листа. — Този път, млади момко, няма да имам нужда от вас, но виж, колата ще ми трябва. Ще се видим в кантората, само не знам кога.

Махна му с ръка и излезе през летящата врата, а Робъртс продължи да стои озадачен насред фоайето.

Чарли подаде адреса на шофьора, който го прочете.

— Но това е на близо сто и шейсет километра! — възкликна мъжът и погледна през рамо.

— Значи нямаме и миг за губене.

Шофьорът завъртя ключа, направи завой и излезе от двора на хотела. Мина покрай игрището за крикет на Мелбърн, където, както Чарли видя, някой водеше със сто четирийсет и седем на две. Ядоса се, че за пръв път е в Австралия, а няма да има време да иде на някой от мачовете в международния турнир. Пътуването по магистралата, водеща на север, им отне още час и половина, така че Чарли разполагаше с достатъчно време да обмисли какъв подход да приложи спрямо господин Слейд, стига той, разбира се, да не бе „изкукуригал съвсем“, както се беше изразил Синклер-Смит. Подминаха табелата с името на град Балърат и шофьорът отби към една бензиностанция. След като напълни догоре резервоара, продавачът им обясни как да стигнат до посоченото място и подир четвърт час те вече бяха пред къщичка с тераса и със занемарен двор.

Чарли изскочи от автомобила, мина по тревясалата пътека и почука на входната врата. След малко му отвори възрастна жена с престилка и рокля в меки тонове, която стигаше почти до прасците й.

— Вие ли сте госпожа Слейд? — попита гостът.

— Да — потвърди старицата и го измери подозрително от глава до пети.

— Мога ли да поговоря със съпруга ви?

— Защо? — попита жената. — От социалната служба ли сте?

— Не, идвам от Англия — отвърна Чарли. — Леля ми, госпожа Етел Трентам, почина наскоро, завещала му е малка сума, която искам да му предам.

— О, колко мило — зарадва се госпожа Слейд. — Заповядайте, влезте де!

Заведе го в кухнята, където той завари старец в плетена жилетка, чиста карирана риза и торбести панталони, който дремеше на стола пред камината.

— Имаш посетител, Уолтър, идва чак от Англия.

— Какво? — трепна господин Слейд и разтърка с кокалеста ръка очите си, да се поразсъни.

— Един човек от Англия — повтори жена му. — Носи ти подарък от госпожа Трентам.

— Стар съм вече да я карам с колата — сопна се Слейд и примига с уморени очи срещу Чарли.

— Не, Уолтър, толкова ли не разбираш! Той й е роднина, идва с подарък чак от Англия. Госпожа Трентам е умряла.

— Умряла ли?

Сега и двамата старци се бяха вторачили изчаквателно в Чарли, затова той побърза да извади от портфейла всичките си пари и подаде банкнотите на госпожа Слейд. Тя се зае да ги брои бавно, а Уолтър Слейд продължи да гледа изпитателно Чарли, който, доста притеснен, стоеше насред безупречно чистата стая.