Джефри Арчър - Търговецът

— Осемдесет и пет лири стерлинги, Уолтър — оповести старицата и подаде парите на мъжа си.

— Защо толкова много? — изненада се той. — И след толкова време?

— Направили сте й голяма услуга и тя просто искаше да ви се отплати — поясни Чарли.

Старецът го изгледа още по-подозрително.

— Тя ми плати навремето — отсече той.

— Знам, знам, но… — подхвана Чарли.

— И съм си държал езика зад зъбите — допълни Слейд.

— Ето още една причина леля да ви е признателна — вметна посетителят.

— Нима си седнал да ми разправяш, че си бил целия път от Англия колкото да ми дадеш тия мижави осемдесет и пет лири? — сопна се старецът. — Нещо не ми се вярва — подвикна той — вече се беше разсънил.

— Не, не, няма такова нещо — заоправдава се Чарли, усетил, че положението му се изплъзва. — Ходих при още десетина души, на които леля е завещала пари, при вас идвам чак сега, защото се затрудних да ви открия.

— Не се изненадвам. Вече двайсет години, откак съм спрял да шофирам.

— Вие сте от Йоркшир, нали? — усмихна се Чарли. — Чуя ли този акцент, веднага го разпознавам.

— Да, млади момко, а ти си от Лондон. Което ще рече, че не може да ти се има вяра. Защо всъщност си дошъл? Със сигурност не за да ми дадеш осемдесет и пет лири. На друг ги разправяй тия!

— Не мога да открия момиченцето, което е било с госпожа Трентам, докато сте я карали — реши да рискува Чарли. — То е получило голямо наследство.

— Представяш ли си, Уолтър! — ахна госпожа Слейд.

По лицето на мъжа й не трепна и мускулче.

— Мой дълг е да открия младата жена и да й съобщя какъв късмет е извадила.

Слейд продължи да го гледа невъзмутимо.

— Рекох си, че вие сте единственият човек, който може би ще ми помогне.

— Не, няма да ти помогна — отсече старецът. — И си взимай парите, чу ли! — добави той и метна банкнотите в краката на госта. — Само да си посмял да ми се мъкнеш пак тук с тия изсмукани от пръстите небивалици за разни наследства. Изпрати господина, Елзи.

Госпожа Слейд се наведе и събра старателно разлетелите се банкноти, които после подаде на посетителя. След това го изпрати мълком до входната врата.

— Извинявайте, госпожо Слейд — каза Чарли. — Не исках да обидя мъжа ви.

— Знам, знам — отвърна жената. — Уолтър винаги си е бил много горд. Но Бог ми е свидетел, парите щяха да ни дойдат добре.

Чарли се усмихна, пъхна бързо в джоба на престилката й пачката банкноти и долепи пръст до устните си.

— Аз няма да му кажа, не му казвайте и вие — пошушна той.

Кимна и понечи да тръгне по късата пътека обратно към автомобила.

— Не съм виждала малко момиченце — спря го госпожа Слейд. Чарли застина. — Но навремето Уолтър закара една префърцунена госпожа в сиропиталището в Парк Хил в Мелбърн. В ония години излизах с градинаря, той ми каза.

Чарли се обърна да й благодари, ала тя вече беше затворила вратата и се бе скрила в къщата.

Той се качи в автомобила — сега нямаше и пени в портфейла и макар да съзнаваше, че старецът безспорно е могъл да разбули загадката, не разполагаше с нищо друго, освен с едно име. Ако господин Слейд не беше наясно за какво става въпрос, щеше да му каже „Не мога да ти помогна“, а не „Няма да ти помогна“.

По дългия път към града Чарли многократно се прокле, задето се е държал толкова глупаво.

— В Мелбърн има ли сиропиталище, Робъртс? — беше първото, което попита, когато нахълта в адвокатската кантора.

— „Света Хилда“ — отвърна Нийл Мичъл още преди съдружникът му да е осмислил въпроса. — Намира се някъде в Парк Хил. Защо?

— Значи е същото — оповести Чарли и си погледна часовника. — Сега по лондонско време е към седем сутринта. Едвам се държа на крака, ще отскоча до хотела и ще се опитам да подремна. Междувременно ми трябват отговорите на няколко въпроса. Като начало искам да знам всичко за сиропиталище „Света Хилда“, като се започне от имената на всички, работили там от 1923 до 1927 година, от директора до миячката на съдове. Ако някои от тези хора все още са откриваеми, не е зле да ги издирите, защото искам да поприказвам с тях, и то до двайсет и четири часа.

Двама от сътрудниците в кантората на Мичъл се заеха да записват трескаво всяка дума, изречена от сър Чарлс.

— Искам да знам и как са се казвали всички деца, постъпили в сиропиталището между 1923 и 1927 година. Не забравяйте, издирваме момиченце, което по онова време е било най-много на четири години и вероятно се е казвало Маргарет Етел. След като намерите отговорите на тези въпроси, събудете ме, колкото и да е часът.