Джефри Арчър - Търговецът

— Щом името е същото, значи и детето, ако има такова, може да бъде открито.

— Невинаги. Съвсем наскоро имах клиентка, чийто мъж бил пратен зад решетките за непредумишлено убийство. Тя си върнала моминското име, което дала и на единственото си дете — показа ми как е заличила от регистрите всички следи от името си по мъж. Не забравяйте и че в нашия случай става въпрос за дете, родено някъде между 1923 и 1925 година — било е достатъчно от документацията да изчезне и един-единствен лист, за да се заличи всяка връзка между това дете, ако е имало такова, и Гай Трентам. Ако това наистина е станало, Австралия е доста голяма и ние все едно търсим прословутата игла в купата сено.

— Но аз разполагам само с шест дни — каза притеснен Чарли.

— Хич и не ми напомняйте — отвърна Робъртс точно когато автомобилът влезе през портала в резиденцията на генерал-губернатора и понамали скоростта. — Отделил съм на приема най-много един час — предупреди младият адвокат. — Единственото, което искам от генерал-губернатора, е да обещае, че преди срещата утре ще се обади по телефона на началника на полицията в Мелбърн, за да го помоли да е възможно най-отзивчив. Но когато, сър Чарлс, ви кажа, че трябва да тръгваме, значи наистина трябва да тръгваме.

— Разбрах — рече Чарли — струваше му се, че отново е редник на плаца в Единбург.

— Между другото — добави Робъртс, — генерал-губернаторът се казва сър Оливър Уилямс. На шейсет и една години е, навремето е бил офицер в гвардията, родом е от някакво селце на име Тънбридж Уелс.

След две минути те вече влизаха в салоните на резиденцията.

— Колко се радвам, сър Чарлс, че успяхте да дойдете! — възкликна висок мъж, облечен в изискан раиран костюм с двуредно закопчаване и вратовръзка, каквато носеха всички гвардейци.

— Благодаря ви, сър Оливър.

— Как мина пътуването, стари ми приятелю?

— На пет места спирахме, за да зареждаме гориво. На никое от летищата не умееха да правят чай.

— Значи чашка от ей това тук ще ви дойде добре — отсъди сър Оливър и връчи на Чарли чаша голямо уиски, която взе чевръсто от подноса. — Само като си помисли човек — продължи дипломатът, — предсказват, моля ви се, че внуците ни ще стигат от Лондон чак до Сидни за един-единствен ден, и то без междинни кацания. Все пак вашето пътуване е било далеч по-приятно от прехода, който са направили първите преселници в Австралия.

— Не е кой знае каква утеха — отбеляза Чарли, понеже не се сети за по-уместен отговор.

Помисли си колко много се различава представителят на кралицата от човека, когото господин Бейвърсток му беше препоръчал в Австралия.

— Я ми кажете какво ви води насам — добави генерал-губернаторът. — Да очакваме ли втората най-голяма сергия на света да се появи от тази страна на планетата?

— Не, сър Оливър. Ще ви го спестим. Тук съм на кратко частно посещение, опитвам се да уредя едни семейни дела.

— Е, ще ми кажете, ако има нещо, с което мога да ви помогна — рече домакинът и си взе от поредния поднос, минал покрай него, чаша джин.

— Много мило от ваша страна, сър Оливър, защото наистина се нуждая от съдействие по един дребен въпрос.

— Какъв? — попита генерал-губернаторът и погледна през рамото на Чарли към неколцина гости, които бяха позакъснели.

— Бихте могли да позвъните на началника на полицията в Мелбърн и да го помолите да ми съдейства. Утре сутринта имам уговорена среща.

— Смятайте, стари ми приятелю, че вече съм разговарял с него — рече сър Оливър, докато се навеждаше, за да се ръкува с някакъв арабски шейх. — Помнете, сър Чарлс: само ми кажете, ако мога да ви помогна с нещо — с каквото и да било. A, monsieur l’ambassadeur, comment allez-vous 71 71 Как сте, господин посланик (фр.). — Б.пр. ?

Изведнъж Чарли се почувства капнал от умора. Преди да си тръгнат, не правеше друго, освен да опитва да се задържи на крака, докато разговаряше с дипломати, политици и предприемачи — всички познаваха добре най-голямата сергия на света. Накрая Робъртс го докосна по лакътя, за да му покаже, че нямат повече работа тук и трябва да тръгват към летището.

Докато пътуваха със самолета към Мелбърн, Чарли успя да не заспи, макар че очите му се затваряха. В отговор на въпроса на Робъртс потвърди, че генерал-губернаторът се е съгласил на другата сутрин да се обади по телефона на шефа на полицията.

— Но дали е разбрал, че наистина е важно?

— Съмнявам се — възкликна Робъртс. — Утре сутринта, още щом стана, ще се свържа отново с канцеларията на сър Оливър. Той не се слави с това, че помни обещанията, които е давал по приемите. „Само ми кажете, ако мога да ви помогна с нещо, с каквото и да било…“ — изимитира адвокатът генерал-губернатора и дори успя да изтръгне от Чарли сънена усмивка.