Джефри Арчър - Търговецът

Дори и да си седял в окопите, пак можел да издъхне от холера, газ, гангрена, тиф или от болестите по краката, които се получавали заради дългото стоене в траншеите и които били съпроводени с такава канска болка, че войниците се пробождали с щиковете, само и само да не я усещат. Един стар сержант пък разказа на Чарли, че при нападение гинели точно толкова мъже, колкото и в тила, и не било особена утеха, че германците на неколкостотин метра от тях също се мъчат като грешни дяволи.

Чарли се опита да въведе някакъв ред в частта си. Мъжете на негово подчинение изпълняваха всекидневните си задължения, изгребваха водата от окопите и смазваха оръжието. Чарли пък събираше слухове и контраслухове за това какво им готви бъдещето. Подозираше, че единствен подполковникът в командния щаб зад предната линия има някаква представа какво всъщност става.

Дойдеше ли им редът да прекарат четири дни в предните окопи, подчинените на Чарли почти през цялото време изгребваха с канчетата литрите вода, които се изсипваха всекидневно от небето. Понякога водата достигаше до коленете на Чарли.

— Не се записах доброволец във флотата само защото не знам да плувам — вайкаше се Томи. — Никой не ме предупреди, че със същия успех мога да се удавя и в армията.

Макар и подгизнали до кости, премръзнали и гладни, те успяваха да запазят бодро настроение. Цял месец Чарли и частта му понасяха всички несгоди в очакване на нова заповед, след която да преминат в настъпление. Но през това време чуха само за една атака — на Фон Лудендорф. Германският генерал беше принудил войските на Антантата да преминат в отстъпление и да се изтеглят на близо шейсет и пет километра, при което бяха загинали четиристотин хиляди души, а други осемдесет хиляди бяха пленени. Вестоносецът, съобщаващ им тези новини, бе капитан Трентам и Чарли се дразнеше най-вече от това, че въпреки всичко той пак изглеждаше като изваден от кутийка, пак беше чист, спретнат и още по-лошо — сит. За разлика от тях капитанът очевидно не мръзнеше на дъжда.

Двама от мъжете в частта на Чарли вече бяха умрели, без дори да зърнат врага. Мнозина войници предпочитаха да влязат в бой, защото вече не вярваха, че ще оцелеят във война, която според слуховете щяла да продължава вечно. Разсейваха скуката единствено като намушкваха с щиковете плъховете, гребяха отново и отново водата, напълнила окопите, и от немай-къде слушаха как Томи свири втръсналите им стари песни на хармониката, която вече бе хванала ръжда.

Чак на първата седмица от третия месец най-сетне се получи заповед и пак ги строиха на импровизирания плац. Както бе възседнал кобилата, която не помръдваше, подполковникът с монокъла отново ги запозна с положението. На другата сутрин Кралският стрелкови полк трябвало да се придвижи към предната линия на германците със задачата да направи пробив в северния фланг на врага. Ирландските гвардейци щели да ги подкрепят от десния фланг, докато уелсците щели да нападнат отляво.

— Утре за стрелковия полк ще бъде ден на слава — увери ги подполковник Хамилтън. — А сега почивайте, битката ще започне още на развиделяване.

След като се върна в окопите, Чарли с изненада видя, че войниците са се развеселили от вестта как най-после ще влязат в истински бой. Всички пушки до последната бяха разглобени, почистени, смазани, проверени веднъж, сетне и втори път, всички ръчни минохвъргачки „Луис“ също бяха изпробвани многократно и смазани, накрая мъжете се обръснаха, преди да застанат лице в лице с противника. Първото бръснене на Чарли беше с леденостудена вода.

Бяха му обяснили, че на никого не му е лесно да заспи преди битка — мнозина се заеха да пишат дълги-предълги писма на близките си у дома, някои дори набраха смелост да съставят завещание. Чарли написа писмо на Дебелата фукла — и той не знаеше защо точно на нея — в което я помоли, ако не се върне, да се грижи за Сал, Грейс и Кити. Томи не написа на никого, но не само защото не знаеше да пише. В полунощ Чарли събра всички писма в частта, прихвана ги с връвчица и ги занесе на дежурния офицер.

Щиковете бяха старателно наточени и втъкнати, с всяка изминала минута сърцата туптяха все по-учестено, мъжете чакаха в мълчание заповедта за настъплението. Чарли изпитваше какви ли не чувства, от ужас до възторг, докато гледаше как капитан Трентам обикаля взводовете за последен инструктаж. Глътна наведнъж мъничкото ром, отпуснат преди битката на всички в окопите.

Зад окопа на Чарли застана младши лейтенант Мейкпийс, поредният офицер, когото младежът виждаше за пръв път. Приличаше на голобрад ученик и се представи нехайно, сякаш са на увеселение. Нареди на Чарли да строи частта няколко метра зад линията, та той да се обърне със слово към войниците. Десетимата премръзнали, уплашени мъже излязоха от окопа и заслушаха в цинично мълчание младичкия офицер. Командването бе избрало именно този ден, защото синоптиците твърдяха, че слънцето щяло да изгрее в пет часа и петдесет и три минути и нямало да вали. За слънцето се оказаха прави, но сякаш за да се потвърди колко са некадърни, в единайсет започна да ръми.